Петър Курумбашев:

Дами и господа,
Колеги и приятели,

Много ви благодаря за това, че се отзовахте на поканата от института „Николай Добрев”. Предстои ни да видим един кратък филм, с който да започнем нашия разговор;

Това беше един кратък филм и макар че беше изписано накрая, сме длъжни да споменем и името на автора на филма - Ива Петрони.

Честно казано, аз малко се изненадах, когато получих поканата за това да бъда модератор на това събитие. Ние с Николай Добрев бяхме от двете страни на барикадата през 1997 г. И всъщност оттук ми се щеше да тръгне и нашият разговор, защото сякаш имаше един момент, в който може би през 1997 г. като че ли той имаше по-голямо уважение сред сините, отколкото сред червените.

Зададох си въпроса колко такива фигури имаме изобщо в нашата политика в този 20-годишен преход, за да не отиваме по-нататък в исторически сравнения. Тези, които преминаха през моето съзнание, тъй като аз пък също съм бил на площада пред НС, само че аз съм бил през 1989 г. като студент, и общо взето само името по някакъв начин ми се свърза съдбата на Николай Добре и на д-р Петър Дертлиев. Това да бъдеш признат повече от своите опоненти и да бъдеш по-неразбран от своите съмишленици, самотата на това да вървиш пред това, което предлага твоето съвремие и има ли смисъл да бъдеш, да попадаш в тази самота. Защото човек има и по-лесни начини да изживее живота си и по-спокойно. Очевидно Николай Добрев не беше направил този избор за по-спокойния живот.

Другото нещо, въпросът за това, тъй като на мен ми се ще дискусията, използвайки като отправна точка тази дата, и личността на Николай Добрев, да говорим за това имаме ли такива фигури в нашето съвремие. Имаме ли такива лидери, имаме ли такива държавници, които могат да бъдат приети от много различни страни на обществото и които могат да водят това общество напред. Много лесно успяваме да намерим думите, с които да охулим нашите опоненти или човекът до нас и някак си много трудно успяваме да се обединим и около една личност или около една национална цел.

За колко от нашите политици в тези 20 години ние можем да кажем, че думите достойнство и доблест са съотносими към това, което те са направили в своята политическа кариера?

Общо взето това са въпросите, към които исках да ви предизвикам и искам да ви помоля вие да участвате в тази дискусия колкото се може по-активно, моля ви да участвате от самото начало, защото в началото никой не иска да взима думата, а в края всички искат да взимат думата, така че по-добре да почнем отначало.

Имате думата. Има доста участници от събитията, генерал Красимир Петров, ще го видите и на някои от снимките.

Разбира се, съвсем пряк участник, видяхте как връща мандата в този момент Николай Добрев заедно със сегашния президент г-н Георги Първанов, така че чувствайте се свободни да отправяте всякакви въпроси.

Заповядайте, имате думата.

Елена Симеонова, главен асистент, доктор в катедра „Политология” на УНСС:

Искам най-напред да благодаря на организаторите за това, че днес сме се събрали тук с дискусия да почетем датата 4 февруари.

Искам да се извиня донякъде за своята припряност и за това, че побързах да взема думата, защото, признавам си, съм силно свързана със събитията по начин, който предопредели моето академично развитие.

Аз бях на 10 януари на площада, бях току-що назначен асистент в УНСС и оттам академичните ми и изследователски интереси се насочиха към вътрешнополитическите кризи и всички проблеми, които са свързани с кризите. Така че искам да предложа днес нашата дискусия да мине между двата жалона - проблемът за лидерството, лидерството в неговото измерение на разум и поемане на политическа отговорност в кризисен момент тогава, когато ситуацията е инфарктна и единствено от решението на един-единствен човек зависи дали тя ще премине към по-нататъшна ескалация или ще деескалира напрежението.

Другият жалон, който искам да поставя, е за колективната памет. Това до колко и как си спомняме за едно или друго събитие, особено за ключови събития, които са играли решаваща роля в по-нататъшното развитие на нацията като цяло, основанието ми да поставя тук проблема за колективната памет е, че в продължение на 11 академични години, всяка учебна година си позволявах да правя една мини-анкета сред моите студенти от специалност „Политология” и „Международни отношения” за това какво те си спомнят за двете дати - 10 януари и 4 февруари. Резултатът от това е един избледняващ спомен, донякъде може би нормално, но пък от друга страна, ако искаме да имаме примерите, ако искаме да имаме еталона за политическо поведение, ние трябва да помним уроците. Фрапантният резултат за 4 февруари е, че още в анкетата през учебната 1999-2000 г. тази дата не говореше нищо на студентите, това са студенти 3 и 4 курс.

По-нататък имаше крайности, като примерно опити с нещо да я свържат, но в качеството и на изследовател, и преподавател на мен ми се ще тези уроци да не се забравят, разбира се, тук задачата е и на преподавателите, и на изследователите, и на журналистите. Много е важно за това подобен род събития да бъдат анализирани от всички възможни гледни точки, за да се даде ясното и точно сечение.

Така че, завършвам още веднъж с призива за това да осъзнаем, може да прозвучи високопарно, подвигът на един политически лидер, допринесъл за спад на напрежението и за постигане на националното съгласие.

Приключвайки, искам лично да благодаря на господин президента за това, че той също имаше задочна роля в моите научни търсения, защото той имаше смелостта да разсекрети стенограмите от заседанието на КСНС, откъде по-нататък пък аз започнах да ровя и да търся и още, и още документи, за да осветля за себе си тези събития от възможно най-много гледни точки.

Благодаря.

Петър Курумбашев:

Позволете ми да дам думата на Николай, който е на 20 години студент 2 курс „Право” в Софийския университет.

Николай Николаев:

Първо искам да направя едно уточнение, притеснявам се, затова се надявам да бъдете по-снизходителни.

Бих искал да говоря от позицията на студент и млад човек. Струва ми се, като че ли днес младите хора не говорят за ценности и за идеи, че сме навлезли в някаква епоха на прагматизъм. Поради това искам днешната дискусия да бъде едно начало на серия от събития, насочени към решаването на този проблем. Затова бих искал всички мои колеги, студенти, млади хора, да се включат сега и да кажат как смятат, има ли ценности в днешно време, има ли идеи?

Благодаря.

Йордан Петров, доктор по история:

Отбелязахме един исторически момент - 4 февруари 1997 г. и поставяйки господин Николай Добрев, мир на праха му, в центъра на вниманието в този момент, всъщност изниква въпросът за това кой е в центъра на вниманието - личността или институциите. Да преценим къде е бил господин Добрев. Ние виждаме, че всъщност неговата личност беше водеща в този момент, защото несъмнено той в себе си е имал един драматичен конфликт дали да върне мандата или да откликне на желанията на масите, но в същото време неговата абсолютна преданост на държавността и силното му чувство за призвание помагат той да направи една държавна творческа стъпка - да върне мандата и да даде възможност да започне реформирането на обществото.

Оттук-нататък да погледнем каква е днешната обстановка. Колегата правилно според мен каза, че днешните млади са едно прагматично поколение. Но в същото време, във времето на прехода видяхме, че покрай идеализма се откри една политическа класа, която разчиташе на конфликта, на противопоставянето, на ескалацията на думите. И аз мисля, че в днешната прагматична обстановка те не биха могли да виреят, защото давайки им да свършат нещо, те няма да могат да се представят. И аз мисля, че тук днес много по-подходящ би бил примерът на Николай Добрев, даже жалко, че не е сред нас да покаже своите качества по-добре.

Благодаря.

Веселин Пашов:

Казвам се Веселин Пашов, специалност “Политология”, УНСС, член на Студентско сдружение с нестопанска цел “Екополитико”. Намесиха се ценности, д-р Симеонова също спомена, че няма гласност всъщност по дадените събития, а именно ценности и факта за доблестта, която е проявил г-н Добрев, няма как да бъдат опознати от обществото и да се наследят тези ценности, давайки пример с личността му, без гласност. Имаше един въпрос дали доблест и ценности звучат добре днес. Те, малко или много, винаги са звучали добре. Доблест в политиката и ценности, наистина Макиавели казва, че няма морал в политиката, но те са морални категории. Особено във вътрешната политика трябва да го има това нещо. Защото ако няма доблест и ценности, добре че и журналистите са тук да отразят събитието, няма как да се покаже на самите хора. Без ценностите в самата политика, особено вътрешната, те губят доверие в самите институции, в самата държавност. И особено в този отрязък от време, което сме в момента – последните 20 години, има много голям вакуум от ценности, може би точно поради тази причина, че няма гласност по самите събития. Примерно, учим в учебните заведения историята до 1945 г. и след това - нищо. За съвременната политика, която също е много ценна, трябва сами да се ровим, ако искаме. От днес младите, може би тук сме се събрали голяма част от тези, които сме дейни, които се интересуват от нещата, ние се интересуваме от нещата, четем и ги знаем тези неща. Но останалите хора, които са по градовете, по селата и където и да е, те просто нямат гласност за това.

Благодаря.

Петър Курумбашев:

По темата за личностите се сетих за лекцията на един много интересен израелски професор, той между другото е два мандата в израелския Кнесет, той една теория изнесе от типа на това, че съвременните медии нямат нужда от силни лидери, имат нужда от лидери, които са по-леко обработваеми, по-близко до ландшфата. Той казва: ние нямаме един Вили Бранд, Шарл де Гол, Индира Ганди. Кажете ми тези имена днес, кои са тези хора днес. Днес са едни малко по-така.

Сега, в интерес на истината, лекцията беше по времето на президента Буш. Сега видяхте какъв прилив на енергия имаше по време на избора, примерно, на Барак Обама. Да видим дали това ще може да продължи. Защото виждаме, че след първата година вече не всичко изглежда така блестящо. Затова, че медиите могат да моделират по някакъв начин тези личности или пък тези ценности, а всъщност това е много по-лесното обяснение, аз тук искам да поканя и колеги, които много уважавам и с които сме били колеги по това време, 1997 г., също да участват в дискусията. Тук виждам Явор Николов, Велислава Дърева, Мира Баджева, Валерия Велева, Ива Николова.

Валерия, заповядай.

Валерия Велева:

Естествено че като стане въпрос за медии, няма начин да не бъдем провокирани. Казвам се Валерия Велева за тези, които не ме познават. Работя във в. “Труд” от 17 години и съм участник в тези събития не само в качеството ми на журналист, отразяващ събитията, но това беше толкова наситено време, че ние, журналистите, бяхме и участници в тези събития. Бяхме в някаква степен модератори на поведението на политиците.

Ще взема повод от думите на колегата, който каза за морала в политиката, цитирайки Макиавели. Добрев опроверга Макиавели. Добрев показа, че има морал в политиката. И за първи път след постъпката на Добрев и на Георги Първанов, изключвам това, че той в момента присъства в качеството си на президент, оттогава започна да се говори в българската политика за държавници, не за политици. Защото е много лесно да се изправиш срещу един политически противник и с аргументи или с каквито и да е доводи да излезеш на битка с него. Но много трудно е да застанеш срещу своите съпартийци, да ги гледаш в очите и да направиш тази стъпка, която те не разбират поради тяхното партийно мислене, поради това, че ти им отнемаш кранчето за властта, поради това, че им спираш потоците на някакво властово, икономическо и каквото и да е влияние, поради това, че ти им слагаш прът в колелата на личностното им дори развитие. Да им кажеш: не, вие не сте прави, защото в името на държавата трябва да отстъпите назад.

Гледайки тези кадри тук, си мислех чисто емоционално - в такова събитие освен големите, парливите думи, има и много емоция. Забележете тези стъпки – 10, 12, 15 или 20 стъпки, на Николай Добрев и на Георги Първанов към дългия коридор в кабинета на президента. Какво са си мислели тогава, когато те знаят, че отиват, за да, както се казва, да развеят бялото знаме пред техния противник. Каква е била тази доблест, за да го направят така, че да не загубят достойнство, не само тяхно лично, но и на партията, която представляват. И след това си представете онези стъпки, прекрачвайки “Позитано”, когато трябва да кажат на своите съпартийци: не, това не е бяло знаме; не, това не е предателство.

Вчера, когато с г-н Първанов, в качеството му на президент, правихме едно интервю, си говорихме точно за това – как е прекрачил “Позитано”, тогава когато срещу него се е изправило цялото ръководство на партията, воглаве с тогавашния лидер, и как са убедили своите, че това, което те правят, е правилното. Знаете ли, аз не знам дали сте чели оттогава документите, дописките на нашите колеги, знаете ли с какви думи ги наричаха, знаете ли колко бяха тежки тези думи, колко непочтени, колко груби; знаете ли, че тези думи не минаха само в първите няколко дни. И каква сила се изисква от тези мъже, за да могат да надмогнат, да стоят в тази партия, да изповядват нейните принципи, да искат да я тласкат тази партия напред и в същото време да се борят с тази емоция на своите колеги, които се чувстват предадени.

Аз не си спомням, понеже днес говорим, че това събитие все пак трябва да го пречупим през погледа на днешния ден, аз не си спомням от това време български политик, който да е бил изправен пред такава дилема. Няма. Дай боже, времето, историческото развитие на България да не създава такива условия. Но ние и днес сме в едно тежко време, което е изпитание не за политиците, то е изпитание за държавниците. Между другото, тук, на задните редици, има и още яки мъже, на чиито рамене някои политици се изкачиха в онези години и които след това политиците ги захвърлиха точно като носни кърпи, тези мъже днес заслужават нашия поклон заради мъжката постъпка, която извършиха.

И понеже се връщам на това, че трябва това събитие да го пречупим през днешното време, днес отново сме изправени пред тежки изпитания. Но аз съзирам политици, които на гърба на тези изпитания и на гърба на изпитанията на народа чертаят своето политическо бъдеще, а не политическото бъдеще на нацията. Говорихте, казахте за това, че няма памет. Не, има памет. Всички журналисти тогава си свършихме работата. Ние бяхме заедно с тях, по нас хвърляха камъни така, както хвърляха камъни по депутатите. И ако 4 февруари е символът на доблестта на българските политици, 10 януари е срамът на българските политици. Искам да ви кажа, че аз съм виждала политици, които лазеха, излизайки от парламента, под огън от камъни. И тези политици днес са уважавани политици.

Виждам, че тук сте се събрали по-активно мислещите млади хора. Но трябва да запалите своите колеги да помнят това време. Защото каквото сме могли, ние сме написали – и анализите си, и дописките си, и мемоарите си, и спомените си, и интервютата, всичко това е публично, всичко това го има в интернет. Въпросът е да не забравяте тези дати, да бъдат непрекъснато тези дати по някакъв начин наситени със съдържание.

Благодаря ви.

Петър Курумбашев:

И аз благодаря. Даже бих искал да вметна, може би понеже и други колеги видях от медиите, че искат да вземат думата, да си помислим дали медиите през 2010 г. са на висотата на медиите от 1997-а. Те са сега безспорно по-добре технически въоръжени и могат ли медиите да имат тази водеща роля, която, между другото, имаха през 1997. Аз си спомням Дарик радио, което предаваше директно от площада. Поне да запазим стандарта на 1997-а или пък може да бъде по-висок – да си го зададем не само като въпрос, ако разбира се смятате, че е интересен.

Също да вметна, че според мен господин президентът освен в това си качество, тук присъства и в друго много важно качество – като приятел и съмишленик на Николай Добрев.

Заповядайте.

Трендафил Величков:

Здравейте, аз се казвам Трендафил Величков. Първо, искам да благодаря на институт “Николай Добрев” за поканата за днешната дискусия.

Взех думата, защото ме провокира това, което чух, и това, което колегите казаха. Ще се спра на последните думи на Петър Курумбашев за хората и медиите, за личностите в политиката.

Според мен, когато говорим за качества като доблест, за думи като справедливост, чест, ние не можем да говорим за тях само като понятия. За да ги има тези неща в политиката, трябва да има и политици, и личности, които да ги притежават. Не ми се иска да звучи като клише, но всеки път когато чуя афоризма, че политикът мисли за следващите избори, а държавникът за следващите поколения, се сещам точно за това, за което сме се събрали – за 4 февруари 1997 г. и за това решение тогава на Николай Добрев и на г-н Първанов да върнат мандата за съставянето на второто соцправителство. Тогава в това решение на Добрев имаше политика, но имаше и ценности, имаше вроден усет към компромиса и мярката за това кое е справедливо за хората.

Това, което ме очарова в дата 4 февруари е, че като че ли тогава е липсвало и липсваше чувството за месианство. Това, което в момента днес аз като млад човек наблюдавам в нашия политически и обществен живот. Тогава като че ли е нямало точно това, което го има сега. Сега във всяка политическа партия, във всяка обществена организация има най-малкото двама месии, които казват, че ще решат всичко.

Днес, за съжаление, това, което и Петър Курумбашев каза с израелския пример – критериите за лидер са може би същите като критерия за телевизионна звезда. Днес мерилото дали си успял в политиката се е превърнало в медийния ти рейтинг или това как се котираш на екрана. Това според мен доведе до там 13 години след 4 февруари 1997 г. като че ли българският народ и неговите избраници, неговите политици да живеят в два различни свята, които се срещат или имат допирни точки само по време на избори. И си мисля, че дата като тази – 4 февруари 1997 г. – може да ни служи като критерий, като фундамент на това да определим кога наистина се раждат лидерите и личностите в политиката, за които Петьо говори. Тогава си проличава и по примера на Добрев, че не е нужно някакво свръх качество, бих казал. Нужно е просто да бъдеш човек, да имаш инстинкт за справедливото, да умееш да говориш с всички и най-важното – да не се затваряш в себе си и в собствената си партия, тъй като стана въпрос и за това как те са се изправили тогава пред партийната централа или партийните им другари.

И накрая, за да завърша, нещо много важно като извод от 4 февруари и разбирането ми за лидери. Лично мое убеждение е, че лидер е този човек, който може да работи, който вярва и работи за голямата цел. 13 години след 4 февруари мисля си, че тя е прекалено проста. Това е не лична, не партийна или някаква друга цел, тя е много простичка – хората на България да живеят добре. И си мисля, че днес като че ли трябва да спрем малко, пак ще се повторя, да вярваме и да мислим за месиите, да мислим за медийното пречупване и да разберем, че на България й трябват такива политици, какъвто е бил и Добрев - политици с визия, а не месии и спасители.

Благодаря ви.

Петър Курумбашев:

Да, и аз ви благодаря.
Велислава Дърева, заповядайте.

Велислава Дърева:

Благодаря на Петър Курумбашев.
Уважаеми господин Президент,
Уважаеми колеги,

Опитайте се, тези които помнят, да си спомнят, а тези които са били по-малки тогава, да си представите как изглеждаше тогава тази сграда, която е тук съвсем наблизо. Парламентът беше опасан от огромно множество народ. Но народът стоеше назад, не хвърляше камъни и нямаше никакво намерение да щурмува Народното събрание, нито да го изтърбушва, нито да го изкорубва, нито да подпали. Отпред бяха щурмоваците, сините щурмоваци, включително агитката на “Левски”. Едни хора, тяхната задача беше точно тази наистина – да могат да проникнат в Народното събрание и не само да проникнат там.

Зад мен е Краси Петров, който тогава пазеше Народното събрание, всички депутати, журналисти. Може би на другия ден след 4 февруари тогава се видяхме с него и той каза: ако не бяха Кольо Добрев и Георги Първанов, години наред щяха да се ветреят некролозите на загиналите в този сблъсък. Запомнете датата 4 февруари. На този ден беше спасен наистина гражданският мир в държавата. Бяхме на косъм, наистина на косъм от гражданска война. И тази работа я свършиха Кольо Добрев и Георги Първанов.

Говорим си за паметта. Обществената памет е къса, човешката памет е избирателна, а политическата памет е егоистична. И не обича да помни хората и да ги споменава тези хора, които са помогнали на държавата и които в прекия смисъл на думата са я спасили. Когато говорим за доблест днес, аз съм сигурна, категорична съм, че 99 % от хората, които принадлежат към политическата класа или си въобразяват че са политици, или някой им е казал, че са политици, велики и безсмъртни, независимо на какво равнище се намират. Те въобще не си мислят за никаква доблест, защото нямат куража да си мислят за доблест. Единственото тяхно желание е да се възпроизвеждат във властта на всяка цена, на всякаква цена, независимо каква е властта – дали е партийна, парламентарна, изпълнителна, икономическа, финансова, явна и тайна, както знаем.

На 4 февруари Кольо Добрев и Георги Първанов бяха герои точно 10 минути. И това президентът може да го потвърди. Това бяха тези десет минути от връщането на мандата до пристигането по задните улици на “Позитано”. Десет минути по-късно СДС каза – ние ги принудихме, те клекнаха, те се предадоха. Десет минути по-късно вътре в залата на “Позитано”, която приличаше на праисторическа пещера, ледена абсолютно, приличаше на праисторическа пещера не само защото беше студено вътре, защото имаше едни хора, които стояха като сталактити и сталагмити. И тогава се започна: предатели, изменници, съглашатели. То беше нещо ужасно. Никога няма да забравя репликата на тогава доскорошния министър-председател, който извика към Кольо Добрев: цял живот ще плащаш за това. И Кольо наистина плащаше до последния миг от живота си и нито за една секунда обаче не се поколеба в това, което е трябвало да извърши.

Друго, което искам да ви кажа, да не го забравя. Мисля, че година или две след 4 февруари направихме една кръгла маса. Тя беше под надслов: “С насилие или със съгласие ще вървим напред”. Георги Първанов може да е забравил тази кръгла маса. Но тогава това беше названието на кръглата маса. Сега ние се срещаме и говорим по съвсем друга тема – за доблестта, което означава, че колкото и да е къса обществената памет, все пак нещо е останало в съзнанието на това общество.

Опитаха се да честват 10 януари – тези, които го организираха, инспирираха, финансираха. Финансираха, повтарям. Кольо Добрев би могъл да ви каже точно имената на фирмите, които финансираха това нещо, което се случи тук, той ги има. И аз ги имам, защото съм писала материал по този въпрос. Искаха да празнуват 10 януари като велика народна революция, като първото победило въстание в историята на българския народ, нещо повече от Априлското въстание, очевидно, а не се случи. Тия, които се събирахме тогава в много тесен кръг, защото малко бяха желаещите да дойдат, за да отбелязваме датата 4 февруари, тази дата беше наречена позорна.

Когато си говорим за медиите, не мога да не попитам: има ли в залата хора от Дарик радио. Ако има, ги предизвиквам. И тебе, Петьо Курумбашев, дето ти харесва. Тия, които са забравили, ще ви кажа. Хората от Дарик радио манипулираха цялата ситуация, медийната ситуация. Те крещяха по своите мобифони за това как идва войска, как влиза полиция и крещяха: бият, изнасилват, стрелят. Нищо такова. Паролите, понеже дойдоха линейки, паролите в никакъв случай нито един червен депутат да не бъде изведен с линейка от Народното събрание, идваха от Дарик радио. Ако са забравили, значи и тяхната памет е много избирателна или може би имат някаква гузна съвест. Но нямам спомен сградата на едно радио или на която и да било медия по-късно да бъде открита от председателя на Народното събрание Йордан Соколов, с гвардейци. Нямам такъв спомен. Това е за морала на медиите. Моралът на медиите е такъв, каквито са хората, които ги правят тези медии, е моето лично мнение.

Една дума за БСП. Много често се говори как това решение е компромисно, как Кольо и Георги тръгнали срещу собствената си партия, против нейните интереси. Напротив, тези, които не искаха да връщаме мандата, те бяха против интересите не просто на БСП, на цялата държава. Тези, които върнаха мандата, защитиха и държавата, и собствената си партия. За това се иска много малко логика човек да се досети.

И понеже виждам лозунги тук, предишните: “Студентите са тук” или “Ние сме студентите, нас не ни е страх”. Сега аз не знам къде са студентите, единственото, което виждам, е, че те са тук в момента. Но също така знам със сигурност, че ми напомнят на едни други студенти от преди много години, които ходеха на едни срещи с един Тато и се смееха на просташките му вицове. Днешните студенти се смеят на просташките вицове на неговия бодигард. Искам да напомня един лозунг, който никога няма да забравя, който се носеше тогава. Кольо Добрев беше министър на вътрешните работи и трябваше да състави правителство. Лозунгът, уважаеми колеги, запомнете го: “Премиер - милиционер; държава – концлагер”. Давам ви го за размисъл. Мерси.

Петър Курумбашев:

Много благодаря на Велислава, защото даде друг цвят на дискусията. Много е хубаво, че има различни мнения. Аз само да кажа, че освен тези фронтоваци, щурмоваци на площада, все пак примерно имаше и едни момчета, които изпяха по националната телевизия песента „Пътнико виден, пътнико офф”, които аз случайно ги познавам може би поради това, че съм работил дълго време в медиите.

Иначе да продължим нататък и с една шега пак от тази лекция на този израелски професор за ролята на медиите. Той казва – закъсал много президентът Никсън, събрали се неговите пиари, това е аферата “Уотъргейт” и вече отива към оставка и те казват – трябва да измислим нещо страхотно сега, за да те извадим, да отклоним общественото внимание, ще направим да ходиш по водата. Как бе? Има начини, технически, и викнали медиите, тръгнал той по една река, вървял около един километър, на следващия ден заглавията били „Никсън не може да плува”.

Но пак ви казвам, по-лесният ход е да хвърлиш топката в полето на медиите. По-интересното е да погледнеш процесите, които провокират медиите и хората в тях да отразят събитията по един или друг начин.

Ива Николова:

По силата на това, че 20 години наблюдавам политическия живот, винаги съм имала две мотивации да следя едно или друго движение на хора и събития. Първото е да следя личната мотивация на човека да се включи в едно или друго нещо. И второто е да се опитам да видя дали след 100 години това ще съществува. В българската политика има много малко хора, аз не искам да ги наричам мъже или жени, защото това няма никакво значение, важно е достойнството, мисълта и доблестта. Има много малко хора, които ще запишат името си в историята на България и след 100 години то ще бъде известно.

Днес ние като с прискърбие трябва да признаем, вече позастаряващи хора, участници в тези събития, изпадаме в подробности, изпадаме в детайл. Пускаме се кой какво казал, написал, откъде минал, как го наричали. Нали знаете, че историята не държи сметка за това, а президентът на България е историк и може да го потвърди. Тя не държи сметка нито за намеренията, нито за дреболиите, тя държи сметка за резултатите.

Николай Добрев е човек, който ще остане в историята на България, защото както и да го поглеждаме, както и да се опитваме да удавим в дребнотемие тази голяма тема, неговото решение, заедно с тогавашния лидер на БСП Георги Първанов, да върнат мандата, промени хода на историята за България. Оттам-нататък България пое по друг път, в който участник остана и Българската социалистическа партия. Може би анализаторите би трябвало да го докажат и фактологически, ако това решение не беше взето, БСП можеше въобще да излезе от властта и да закуца държавата на един крак, което не е здравословно за нито една политическа система, балансът винаги е най-доброто.

Сега аз знам следното нещо – какво е правила тук драматургията. Затваряш едни хора в пространството, създаваш им критична ситуация, изваждаш истинските характери на тези хора. Иначе е много лесно, иначе имаш отвсякъде патерици. Критичната ситуация беше затворена там около Ларгото, там се решаваше съдбата на България. В тази критична ситуация се извадиха неподозирани черти у хора, които дотогава докато сме ги срещали из парламента, взимали интервюта, смели се из кафенето, дори не сме допускали, че са такива. Важна е цената, която плащаш, но пък аз никога не съм споделяла правилото, че човек понякога няма избор. Не, човек винаги има избор, понякога е живот или смърт, което Добрев направи в този смисъл, той го направи и буквално, и в преносен смисъл. Плати с живота си това, което беше в него вътрешна драма, бъдещето на партията му като убеден неин привърженик и, от друга страна, даде път на държавата към днешното й бъдеще. Такива неща няма как да не останат в историята и няма как да не бъдат записани. Това име ще остане.

Колкото до медиите, Петре, понеже ти така постави въпроса. С цялата си отговорност, с това че и аз много пъти съм залагала и име, и чест, казвам – в момента в България медии няма. Колеги, извинявайте, ако някой се обижда, няма медии, всичко е под чатал, словото е сведено до вулгаризми, разговорът е елементарен, просташки, без никаква задълбоченост, паметта е нулева. Следователно, какво излъчваме ние към обществото – нищо. Срамът за нас, колеги, е изключително голям. А честта остава за тези хора, които тласнаха България напред. Това ще остане в историята.

Петър Курумбашев:

Георги Първанов.

Георги Първанов:

Ще взема за по-кратко думата към момента, ако се наложи ще се включа в отговор на въпроси или за някои допълнителни пояснения.

Ние се събираме почти всяка година, в различен формат – съратници, съмишленици, приятели, учени, млади хора. Това е част от поддържането и обогатяването на колективната памет. Но факт е, че избледняват събитията от 1996-1997 г., аз съм съгласен с Елена Симеонова, без да познавам тези проучвания. Моето впечатление е сходно. А може и да е за добре, защото има такъв избирателен момент в съзнанието на обществото, на хората, когато тежките, неприятните моменти се опитваме да ги оставим в периферията. Разбира се, важно е да извадим онова, което е значимо, което все пак би трябвало да остане, макар и записано по две изречения в един много кратък текст за поколението.

Сега върви една анкета от доста време по националната телевизия за събитията на 20 век. Няма такова събитие 4 февруари. За сметка на това присъства покушението от страна на Менча Кърничева във Виенския театър, което малцина от историците помнят. Това е екзотика, разбира се, и екзотиката трябва да се знае, трябва да се помни. Но това също е някакъв щрих в образа на националната памет, нещо, върху което си струва да се замислим.

Детайлите не са важни, госпожо Николова (б.р. – Ива Николова), но мотивите са важни. Така както в самото събитие е много важно да се види самата мотивация, самият процес на вземането на решение. Вече не спорим по този въпрос и аз съм много доволен, защото в предишните няколко години имаше един много тежък спор кой как е взел решението, кой е бил ключовият фактор. Днес се споменава едно име и това е исторически справедливото.

Точно по това време влизахме при президента Стоянов, тогавашния президент. Вече беше минало заседанието на Изпълнителното бюро, след него и заседанието на парламентарната група. Хубаво е тези документи Социалистическата партия да публикува. Аз съм цитирал някои от нещата, но понеже аудиторията е леко променена, да припомня на младите хора, на студентите, в това число и особено на историците, има един момент, в който на Изпълнителното бюро, това е ранната утрин на 4 февруари, Кольо Добрев заявява буквално: „Няма ресурс”. Перифразирам нататък: “Ще го кажа на парламентарната група, ще понеса всичките си отговорности, да бъдем реалисти, не е до страх”. Накрая, когато правят заключението вече пред парламентарната група, изводът е, че остава един единствен вариант – мандатоносителят с определения за премиер и председателят на партията да поемат персоналната си отговорност. Най-малкото поради техническата причина, че Висшият съвет на Социалистическата партия не можеше да се събере по това време, нямаше достъп на голяма част от членовете, но по-голямата, по-важната причина е, че никой не искаше да вземе това решение.

Помня добре, Стефан Гайтанджиев, тогавашният зам.-председател на групата, който водеше заседанието, накрая направи извод в смисъл – ето, тези двамата, те трябва да си носят отговорността, нито повече, нито по-малко. Това е важно да се помни с оглед на процеса на вземането на решението.

Четвърти февруари би трябвало да остане като един символ на разума, за мен това е ключовата дума. Тук има сегашни, бъдещи управленци. Това решение не беше емоционално. Не случайно цитирам Кольо Добрев, който подчертава изрично, че не е до страх. Емоциите в такива случаи са крайно притъпени и последното нещо, което един човек може да чувства в такъв момент, е страх. Но преди да се вземе решение, са анализирани тонове документи за икономическото състояние, за социалната обстановка, за политическия ресурс на едно такова управление. Защо го казвам? Защото сега е времето на много бързите, много динамични решения. Аз го приветствам. Такова е времето, че трябва да сме готови да вземаме и реализираме бързи решения. Но големите решения са информирани решения, не плод, не продукт на някаква емоция, която се е родила в коридора или още по-малко, дошла под натиска на хората от улицата.

Да, действително много тежки бяха не просто стъпките до кабинета на Стоянов, а самото придвижване между „Позитано” и президентството, ген. Красимир Петров ще каже, беше на ръба на невъзможното. Вие не знаете колко подземни входове и какви коридори, и какви мазета има в центъра на София, млади приятели, дано никога не ви се наложи да ги знаете. Помня добре, така притиснати между двама души, които не знам от кого щяха да ни опазят, ако се беше случило нещо, си говорихме с Кольо Добрев, как щяхме да управляваме, дори и да бяхме реализирали мандата, да бяхме връчили списъка с проектокабинета. Тоест, опираме до нещо, което е важно за едно управление – формално-правните основания не са достатъчни, за да управляваш. Това, че имаш мнозинство, макар че в нашия случай мнозинството беше вече на кантара, това, че имаш редица други елементи от конституцията или от законите, на които можеш да се позовеш, това не стига.

И опираме наистина до темата за морала. Цитирал съм и друг път един наш колега, другар от „Позитано”, който много рано напусна Социалистическата партия, оглави една-две други формации междувременно, който заяви на едно от заседанията – който не може да прави политика, говори за морал. Няма да посочвам къде е този човек в момента и къде е човекът, който е символ на морала в българската политика. Защото Кольо Добрев, Бог да го прости, е точно такъв символ на морала в българския преход, в морала на 20-ия български век. Няма много такива примери. Повярвайте ми, аз наистина съм не просто историк, аз съм изследовател точно на 20-ия век, на националната ни история.

Връщам се, може би за да направя прехода – 4 февруари не беше някакъв епизод, някакъв инцидентен случай. След това, да си припомним, имаше линията 4 февруари. Велислава, пък и останалите си спомнят, тази линия беше свързана с отиването в Лесидрен, тази линия беше свързана с приемането на една декларация за националното съгласие в българския парламент, каквато и досега няма, и се опасявам, че няма и да се договорим сега при това съотношение и при тези отношения помежду ни, в която не беше просто НАТО и Европейският съюз, което БСП преглътна далеч преди Висшият съвет да вземе подобно решение. Преглътна го, защото го наложихме тогава не ние с Добрев само, а защото ги имаше тези хора, които тогава много солидно, макар и не като бройка, а като позиция, ни подкрепиха.

И опираме до идеята за съгласието. Тази идея беше подложена на много тежки упреци, понесохме немалко саркастични подмятания и обвинения. Темата за съглашателството се появи точно тогава. И изчезна 2001 г. Защото се видя, че това не е просто тактика. Съгласието не може да бъде, разбира се, цел, съгласието, консенсусът не е тактика на силния, за да си осигури комфорт в политиката, не е алиби и за по-слабия. Надявам се някога да го осъзнаем. Дано не ни притиснат събития, подобно на 1996-1997 г., за да го разберем. Консенсусът е ключово условие, за да имаш трайна успешна политика. Защото много лесно можеш да наложиш днес или утре едно или друго решение. Без широка политическа и обществена подкрепа обаче това решение няма да бъде трайно.

Какво друго? Може би трябва да отидем още по-далеч, въпреки че наистина ми се иска дискусията да бъде приземена, да няма високопарни изрази и думи. Прав е г-н Величков, нищо месианско нямаше в нашата мотивация. Стояхме, умувахме изтерзани, не сме мислели и не сме очаквали, че ще има признание. Аз съм имал съзнанието по това време, че ще бъда най-краткотрайният председател на Социалистическата партия. Нямаше да е драма, ако вътре в Социалистическата партия бяха решили, че може и без мен, че аз не съм човекът, който олицетворява в момента лидерството и че нашият екип не е екипът, който ще изведе партията на друга позиция след време. Аз съм го цитирал, пак ще повторя за онези, които не са го видели, а пък и ми се ще някъде в медиите да се появи отново. Тази прословута снимка от 1990 г. Тук вече съвсем младите хора няма как да си спомнят. Когато БСП беше изгонена, грубо изритана от Партийния дом, точно на мен и на Кольо се падна задачата да свалим знамето от Партийния дом. Има такава снимка. Вестник “1000 дни”, имаше такъв вестник, я публикува. Сигурно и другите медии са го отразили. Свалихме знамето, за да го развеем друг път в една друга победоносна обстановка. Това е част от разбирането и за ролята на компромиса, за възможното отстъпление в политиката. И в крайна сметка за другата политическа култура.

С това приключвам, защото днес, мисля, че съм го маркирал и в интервюто за в. “Труд”, имаше няколко години, в които при все, че бяхме ние в ъгъла, а сините бяха на върха, с огромно мнозинство, с така наречено реформаторско мнозинство, и тогава имаше тройна коалиция, както и в последвалите периоди, диалогът вървеше много разумно и от това нацията спечели. Това също беше един успешен период – първите една-две години, период на възстановяване, период на стабилизиране и на важни стъпки за реализацията на националните цели.

След това дойде конфронтацията. И отново сблъсъкът на линията 10 януари срещу линията 4 февруари. Едната линия, както и друг път съм казвал и си държа на тезата, линията на конфронтацията, на сблъсъка, на разрушението, ако щете дори, линията на онези, които не могат да виреят в друга среда. Вие и сега виждате, че има радикални формации, радикални общности, които търсят непрекъснато конфликта. Защото ако тях ги оставиш в една управленска среда, тогава, когато трябва да решават задачи на криза, каквато имаше и тогава, каквато има и сега, те ще бъдат безпомощни. И обратно, линията на 4 февруари, която е линията на конструктивния диалог, не на отстъплението от позициите. Ние не сме отстъпили от никоя своя позиция тогава. Отстъпихме властта, просто защото не можехме и не трябваше да я упражняваме повече. И това не засягаше интересите на редовите партийни членове. Да, имаше в много хора това нежелание да бъде подкрепено връщането на мандата. Но то не е защото някой се е възползвал. Сигурно е имало определени единици, които са се възползвали от властта. По-скоро в политиката е много трудно да признаеш поражението. Особено, говоря за редовите партийни членове, симпатизанти, когато нямаш вина за това поражение.

И най-сетне, в българската история, понеже говорим за история, има една максима и тя погрешно се преписва само на левицата. Тя е: “Власт с кръв се взема и без кръв не се дава”. 9 юни 1923 г. не е продукт на левицата. Оттам тръгва една тежка десетилетна гражданска война в България, чиито поражения добре знаем. Така че ние добре трябва да мислим, особено вие, младите хора, да залагаме такава политическа култура, която да подкрепя онова, което е конструктивно, не конфронтационното, не онова, което в крайна сметка ще ни натика отново в ъгъла. Защото България и в момента има много тежки изпитания. Но за това съм готов да говоря по-късно.

Петър Курумбашев:

Само да вметна нещо, което ми хрумна тук след изказването на г-жа Ива Николова. Тя каза, че БСП по онова време направи своето усилие и след 1997 г., за да може България да не върви на един крак, и всъщност тя този път го извървя между 1997 и 1999 г. Например, да се постигне националният консенсус за това, че България трябва да е страна – член на НАТО. Та тогава се направи усилието България да може да върви на два крака и аз неволно си зададох въпроса в момента България на колко крака върви напред. Но както се казва, да не задълбаваме по тази тема, заповядайте, ако може да се представите.

Съветник на президента Желев:

Най-напред искам да се обърна към младите хора, които са тук. Нека да се постараят да вземат, колкото се може повече истини от изказванията, които досега чуха. Тъй като някои питат кой съм, бях съветник на президента Желев и жив участник в тези събития. Имах също така удоволствието да познавам Кольо Добрев отпреди 1989 г. и ще започна най-напред с това, че голямата роля на Кольо Добрев в тези събития се дължеше на това, че той много добре познаваше своята партия, много добре познаваше силните елементи в тази партия и, от друга страна, благодарение на своето развитие като личност в своята кариера той много добре познаваше и своя противник, ако можем така да го наречем. Затова неговото решение за четвърти не беше плод на някакви чувства на страх, на обърканост, то беше плод на задълбоченото познаване на ситуацията, на неговата историческа мисия в бъдещето, че за да можем сега да говорим тук Курумбашев и аз, които тогава бяха действително от двете страни на една барикада, за това е допринесъл Кольо Добрев.

Но той сам нямаше да може да свърши тази работа, ако зад него все пак не беше застанало силното ядро на партията. Той го чувстваше. Тук технологично не е имало възможност да се вземат решения, но Кольо Добрев чувстваше, че силното ядро на партията ще го подкрепи.

Ще има такива, които ще викат – с кръв сме я взели, с кръв ще я дадем. На 10 януари бях в президентството и се прибрах вкъщи чак към полунощ някъде. Посрещнаха ме баща ми и майка ми. Той е стар комунист и каза – тая власт с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем. А майка ми му отговори – внимавай какво говориш, защото тая кръв ще я дадат твоите деца и твоите внуци. Така че, забрави за това изказване. Ето това е едно от решителните последствия от решението на партията, на Кольо Добрев и на присъстващия тук г-н президент.

По-нататък искам да кажа няколко думи. Новата ни история има три дати, които не са подложени на задълбочен анализ. Това са 1989 г., 10 януари, 4 февруари и тук вие сте длъжници, и вашите преподаватели, сте длъжници, че няма задълбочено изследване на тази дата. Длъжник е и нашият президент, който е историк по образование и политик по професия. Отлично съчетание да може да се създаде един коректив, който да обясни на хората какво е станало на тези три дати, а не те да четат, т.е. вие да четете жълтата пресата, където тези дати се използват за комерсиални цели.

По отношение на ролята на лидера. На 10 януари президентът Желев отсъстваше от България. Ние го посрещнахме някъде към 11.00 ч. на аерогара София, той искаше направо да отиде на площада пред Народното събрание. Помолихме го да отиде в президентството, където са лостовете, управленческите, и той ни послуша. И там в президентството той успя да укроти някои екстремални предложения за вземане на решение за намеса. Тези неща бяха укротени. Ето как в една ситуация си проличава един лидер.

Освен това, с възлагането на мандата, той даде възможност на партията да осъзнае историческата реалност. Това също не трябва да се забравя и от вас като бъдещи лидери.

В противовес на това, следващият президент, не може, когато си президент, да застанеш пред двама студенти и да кажеш – действайте, аз съм с вас. Е, това е анти-лидерство, такова не може да има.

В момента България също се нуждае от лидер, който да разбере желанието на масите и който да ги поведе. Това в диалектиката мисля, че сте го чели. И ако ние се повлечем по това малко жълто изказване на Дърева, че ни управлявал такъв и такъв, деца, разберете, 70 % близо от българите дадоха тоя вот. Помислете върху това. Значи 70 %, а и повече от българите търсят изход от сегашната ситуация. Трябва лидерите да я разберат, какво искат тези 70 %.

Благодаря ви за вниманието. Момент, много се извинявам. Имам един въпрос към нашия президент като историк и политик. Бихте ли коментирали заглавието на една книга на Луджев „Новите революционери на България”. Имало ли е революция в България и то нова, кой е спечелил и въобще какво мислите по този въпрос. Не сте задължен да сте я чели, разбира се.

Благодаря.

Петър Курумбашев:

Аз предлагам да съберем, ако има още въпроси.

Зора Попова:

Аз се казвам Зора Попова и съм един от онези студенти, които не се виждат в кадъра, който е прожектиран в момента. 1997 г. точно имах историческия шанс и аз да участвам в тези събития, да стана свидетел на тях. И това, което искам да кажа, да ми позволите да не се съглася с г-жа Дърева, че обществената памет е къса. По повод точно на зимата на 1997-а смятам, че обществената памет е объркана. И е объркана, не защото тези събития се извеждат в две дати – 10 януари и 4 февруари, а между тях имаше едни 20 дни, в които се случваха неща, в които, да, имаше провокатори, да, имаше платени агенти, да, имаше лумпенизирана тълпа, може би, както се нарича, да, имаше икономически интереси, вероятно, които стоят зад това нещо, но имаше и много хора, много голямо множество, които вярваха, че нещо се променя, вярваха, че те участват, за да допринесат за бъдещето на страната и че те имат шанса да изявят някакво желание, някакво мнение, някаква воля. Имаше много позитивна енергия зад тази агресия, която, в интерес на истината, беше авангардът. И точно това нещо, според мен, е важно, че ако има една обективна оценка на ситуацията тогава, ако наистина се разбере до каква степен кризата е била криза, защо наистина от страна на управляващите се очаква да се стигне до множество некролози, до гражданска война. Тогава, когато единствено се отдаде дължимото на ситуацията, тогава може да се отдаде дължимото и на личността, която е разрешила тази ситуация.

Така влизаме във философската дилема дали личността прави историята или историята личността. Защото кризата даде възможност на Николай Добрев да стане, да се прояви като държавник. А държавникът Николай Добрев имаше възможността да разреши кризата. Така че, според мен, за да можем наистина да оценим качествата, да върнем тези загубени ценности и те да не бъдат просто изведени като някакви високопарни слова, а с реалното им измерение и реалната оценка, тогава трябва да ги разглеждаме тези двете неща – и личността, и ситуацията, историята като едно цяло. И тогава мисля, че тази дата вече няма да бъде забравена, защото, наистина и с това започнах, аз като един от участниците в тези събития, честно казано, доскоро датата 4 февруари ми беше абсолютно изчезнала от съзнанието. За мен тази дата като дата не беше нищо.
Така че, може би наистина, ако се намери една формулировка, в която да се обединят, да се разгледат събитията и ролята на личността към ситуацията, тогава всички бихме спечелили от това.

Благодаря.

Георги Първанов:

Като кандидат за министър-председател Николай Добрев извърши огромна по обем работа по подготовката на антикризисна програма. Тази антикризисна програма беше публикувана, ако се не лъжа, във в. „Дума”. Може да се направи справка, но аз имам такъв спомен. Има няколко, може би поне 7-8 варианта на развитието на тази антикризисна програма. Преди да сложи името си като кандидат-премиер върху този проект, Кольо беше провел десетки, може би стотици разговори със специалисти във всички сфери, главно икономически, във всяка една отделна сфера, които имат отношение към управлението на кризата. И аз твърдя, че по онова време това беше наистина най-доброто възможно решение, което можеше да бъде предложено за кризата, нямаше историческия шанс да се реализира, но си струва историците да погледнат и от тази гледна точка.

И още нещо. Все пак не забравяйте, че промяната започна в самата социалистическа партия. Конгресът, който прие оставката на Виденов и направи радикалната промяна и даде зелена улица. Нищо нямаше да се случи, нямаше да може да реализираме това, за което говорим сега тук, ако конгресът на БСП, 40 дни преди 4 февруари, не беше дал една такава зелена улица на промяната.

Петър Курумбашев:

Искам да предоставя думата на един човек, без който дискусията няма със сигурност да е пълна и който е участник в тези събития, ще го видите тук на някои от снимките. И така, поне моят спомен е как върви под един дъжд от камъни с един щит, ген. Красимир Петров, заповядайте.

Ген. Красимир Петров:

Ще се изкажа като полицейски служител, не като политик или журналист. В качеството си на директор на Столична дирекция на вътрешните работи участвах в оперативките, които министър Николай Добрев провеждаше в министерството. За първи път тогава ме впечатли, ако е имало проблеми в управлението, той на тези оперативки поставяше в дух на критичност и самокритичност политическата сила, която представлява. Казваше – колеги, еди какво си не е свършено от моята партия, аз също съм виновен за това, защото съм неин представител. И след това вече продължавахме по другите въпроси.

Преди да се дойде до 10 януари, седмица преди това, може би и 10 дни, вече вървяха едни протестни шествия по „Позитано”, както се изказа и Велислава Дърева, както го каза и господин президентът. Отначало бяха мирни, след това започнаха да се хвърлят едни карамфили, след това започнаха да се хвърлят снежни топки, в които имаше камъни и метални гайки доста голям размер, и се чупеха стъклата на сградата на „Позитано” 20, за да се дойде и до прословутата и историческа дата 10 януари.

На 10 януари сутринта, в 7.30 ч , с тогавашния главен секретар на министерството ген. Ламбов, бяхме при министър Николай Добрев да обсъдим за пореден път протестните действия, които текат пред сградата на парламента. Никога няма да забравя думите, които министърът ми каза. Когато беше напрегнат, той се обръщаше към мен по звание. Когато ме чувстваше по-близък, ми казваше Красо. И ми казва – Красо, искам от теб и от твоите момчета да не упражнявате насилие над протестиращите. Това няколко пъти го повтори. Хората, казва, са гладни и до това дередже ги доведохме ние. Това бяха думите му.

И когато започнаха след това самите действия около сградата на парламента с така наречените сини щурмоваци от агитката на един футболен клуб, имаше изграден столичен щаб на протеста, който се оглавяваше от един бъдещ вицепремиер, тогава нещата станаха неуправляеми. Искам да се обърна към настоящите студенти, за да ви кажа, че вашите колеги тогава бяха употребени. Защото първите наченки на неподчинение в столичния град бяха блокиране кръстовището на „Орлов мост”, блокиране на Ректората точно от студентски групи. На лидерите на различните студентски организации, които тогава бяха създадени, им се обещаваха светли бъдещи моменти, ще бъдат изпратени да учат в западни колежи, ще отидат в САЩ, на останалите сесията ще бъде зачетена без да бъдат изпитвани и тези ваши тогавашни колеги с пълна сила действаха където може, за да се блокира движението и да се създаде хаос.

От тази трибуна искам да се обърна и към бившите ми колеги полицаи, защото повечето от тях вече не служат, както мен, които тогава се държаха геройски. Защото от едната страна бяха те като полицейски служители, от другата страна бяха техните близки. Ние не сме били в привилегировано положение, да сме задоволени с всичко, а изпитвахме несгодите на обществото такива, каквито са за целия народ.

И затова се възползвам от това място и от тази трибуна да призова всички, нека да почитаме паметта на Николай Добрев, да имаме повече такива политици и държавници като него, но живи, за да не се събираме след това на конференции и да ги почитаме като покойници и дано никога повече в нашата държава няма дата 10 януари.

Благодаря ви.

Петър Курумбашев:

Тъкмо се чудех къде да кажа, но тъкмо тук е мястото, че тук са децата на Николай Добрев - Мариана и Кирил.

Заповядайте, вие искахте думата.

Теодор Славеев:

Благодаря.

Аз уча политология и международни отношения в УНСС. Председател съм на студентско сдружение „Европолитика”. Искам да благодаря на организаторите за поканата. Ние дойдохме тук, аз и моите колеги, защото мислим, че това, което е на снимката, “Студентите са тук”, не трябва да се случва повече. И студентите трябва да сме тук, да говорим с хората, от които зависи да се вземе някакво решение явно, открито, честно. Ние не се смеем на просташки вицове, но за голяма съжаление май ми се струва, че това някак си се връща.

Тук ще използвам това, което прозвуча от залата. Ако през 1997 г. ни се показа как се води европейски стил политика, защото предполагам повечето от вас са се срещнали с наши партньори, в Европейския съюз политика на стандарт няма. Там единствената възможна политика е политика на компромиси, политика на партньорство и на работене заедно, в екип, когато има обща цел. Това в момента, което се случва в България, е точно обратното. Ние разчитаме на скандала не само в политиката, но в абсолютно всички обществени сектори и сегменти.

И още нещо важно. Понеже тук прозвуча тезата за лидерите, на мен много ми се иска да има лидери и хора, които да моделират общественото мнение, които да са извън политиката, извън частно политическото партийно влияние. Имаме нужда от хора от гражданския сектор. Имаме нужда от, ако щете, нашият патриарх да каже какво става. Дали е необходимо Сашка Васева да бъде нон-стоп по някоя телевизия, защото аз я хванах, започнала да прави изследване само за себе си, колко пъти се показва в ефир и какво говори по националната телевизия, в сравнение, примерно, с патриарха.

Така че, много е хубаво да изпадаме в исторически детайли, но ми се иска по-скоро да вземем поуката, символа на това решение и все повече такива решения да има.

Благодаря.

Петър Курумбашев:

Заповядайте.

Тодор Левашки:

Аз съм журналист.

Петър Курумбашев:

Дадох думата на момичето от края.

Вероника Делибалтова:

Съжалявам, че Ви пререждам, ако се е случило така.

През 1997 г. е имало кауза и според мен тази кауза е била национално обединение. Днес не мисля, че каузата трябва да бъде реваншизъм и на всяка цена преследване на предишните управници. В тази връзка ми се иска да задам един въпрос към президента Георги Първанов и да го попитам каква трябва да бъде каузата за България днес. Изобщо това правителство преследва ли националния интерес на държавата или той е нечий друг?

Благодаря.

Велислав Величков:

Може би е добре наистина дискусията да се превърне в дискусия, тъй като до момента се чува основно една гледна точка. Аз съм участник в събитията от 1997 г., но от друга страна, от страната на Съюза на демократичните сили.

Понеже е хубаво заглавието на тази конференция - “Доблест – 2010”, аз искам да говоря за понятието „доблест” и датата 4 февруари през последните 9 години, когато има последователен опит от страна на определени среди от Българската социалистическа партия и от страна на президента Георги Първанов датата да бъде присвоена като лична заслуга на г-н Първанов и на Българската социалистическа партия.

Няма да коментирам покойния Николай Добрев - много доблестен човек, Бог да го прости. Президентът Първанов тогава не беше президент, а беше председател на Българската социалистическа партия. Преди малко и на няколко пъти в изказванията си каза „партията реши”, „партията заседава”, „партията”, „знамето, което свалихме”, „знамето, което после развяхме”. Това беше червеното знаме на Българската социалистическа партия, а не българският национален трибагреник.

За да се случи датата 4 февруари, много хубаво тези монитори са сложени тук - тя се случи, защото студентите бяха тук, тоест там. Ако ги нямаше студентите, датата 4 февруари нямаше да я има, защото върнат мандатът от Българската социалистическа партия нямаше да има. Ако не беше датата 10 януари, която е толкова много дискутирана в негативен смисъл, нямаше да има датата 4 февруари въобще.

Преди малко една участничка в събитията каза, че след 10 януари последваха 28 дни ежедневни протести при минус 10 градуса във всички областни градове на България. 80-100 000 души на ден в София, 30-40 000 души на ден в окръжните градове. Да, наистина имаше блокади, както каза генерал Петров. Те обаче започнаха след, а не преди 10 януари. Започнаха в последните дни преди 4 февруари. Имаше блокирани градове. Дупница беше блокиран град. Пловдив беше блокиран град. Нямаше ток и нямаше изход. Беше блокиран от хората, защото един град не може да се блокира от 100 човека. Той трябва да се блокира от хиляди. Ако нямаше блокирани градове, ако един вестник не беше излязъл с картата на България - „оттук не може да минете днес”, на 4 февруари нямаше да има върнат мандат, а щеше да има отново опит за съставяне на правителство на социалистическата партия и, между другото, в много слаб състав, защото огромната част от министрите, които бяха предложени тогава най-напред, при възлагателния мандат на господин Добрев, отказаха да се включат в това правителство. Буквално се молеха на хора да приемат да се включат в този проучвателен мандат. И ако един проучвателен мандат за съставянето на едно правителство трябва да се състои по начин, по който бъдещият премиер да минава през тунели, за да може да даде мандата си, за да не мине през хората, представете си какво щеше да бъде това управление и как щяхме да излезем от кризата. 90% недоверие в Българската социалистическа партия към този момент! Фактическа невъзможност да се управлява, тотално недоверие от страна на Европейския съюз и всички водещи международни сили. Три или четири долара средна работна заплата в страната, 1-2 долара пенсия, хиперинфлация, растяща, с по 20-30 % на ден! За какво възстановяване и какво излизане от кризата говорим?

Прав е бил г-н Добрев, чест му прави, че така е казал - БСП доведе нацията до това, че бяха милиони навън. И тя трябваше да си понесе отговорността, връщайки мандата не след като 28 дни хората бяха навън, не след като имаше 250 счупени глави в “Пирогов” в нощта на 10 януари от полицията, която не се намесваше. А трябваше да върне мандата още когато Жан Виденов хвърли своята оставка. Не БСП поиска оставката на Жан Виденов. Той сам я даде. На 22 декември 1996 г. Не 40 дни преди 4 февруари, а 10 дни преди началото на ефективните протести, които започнаха на 3 януари в цялата страна, а имаше още прояви през декември 1996 г.

Така че, Българската социалистическа партия, натикана буквално в ъгъла от хората, а не от политиците, поставяйки се в невъзможност да се спаси и под страх от наказателна отговорност, ако беше предприела репресии срещу гражданите, върна мандата. Повтарям, от политически компромис за собственото си съхранение и от страх, а не от държавнически разум.

И на 4 февруари след връщането на мандата, защото най-напред, г-н Първанов, Вие занесохте мандат и казахте, че ще го осъществите. Това беше на 4 февруари сутринта и чак при свикването на Консултативния съвет от президента Стоянов в 3 часа следобед, след едно дълго и инфарктно състояние, когато всички представители на партии и политически лидери ви казаха, че няма да ви подкрепят и оставате сами с хората навън, чак тогава се стигна до връщането на мандата. Сутринта на 4 февруари вие имахте готовност и занесохте мандат с цел да го осъществите.

А колкото до това какво е казал президентът Стоянов - действайте, аз съм с вас, по отношение на студентите, това е много по-малко страшно, отколкото един президент да каже на младежта си и на студентите - действайте, аз съм против вас! Защото дори във Франция, най-големите политици във Франция, Де Гол се оттегля, когато студентите застават срещу него. Така че няма как да не се съобрази един президент, държавнически отговорен, когато студентите искат нещо, и то в цялата страна. Софийският университет тогава тук не работеше, защото имаше стачка, имаше стачка в по-голямата част от университетите в страната и всъщност младежта на България, тогавашните студенти, донесоха европейската промяна. Защото ако не беше 4 февруари 1997 г., ако не беше и Декларацията за национално съгласие след това, ако не бяхме тръгнали по друг път, ако БСП не беше върнала мандата, сега нямаше да сме членове на Европейския съюз. И това беше абсолютно сигурно. Ние хванахме последния влак.

Така че аз съм от хората, които за себе си мога да се гордея и всички тези, които участваха тогава, пряко или косвено, могат да се гордеят, че чрез 4 февруари 1997 г. принудиха политиците да се откажат от фалиралото си управление и да докарат европейското бъдеще на България.

Това исках да кажа. Благодаря.

Петър Курумбашев:

Благодаря на Велислав Величков, един от лидерите на младежкото СДС по онова време.

Между другото, Велиславе, спомняш ли си, защото всички си спомнят София, 3 януари, от там тръгнало всичко. Преди това имаше Пловдив, ноември месец, имаше други градове преди София, но понеже всичко в България започва от София и завършва със София, а пък ти си от Пловдив, отива ти да се сетиш. Между другото, първата политическа сила, която излезе, не беше СДС, не знам и това дали си спомняш, а бяха едни момчета от ВМРО, ама хайде, връщаме се в една друга история, но сигурно в интерес на нашите спомени, е хубаво да споделим и тези неща.

Само една кратка реплика от Вас.

Елена Симеонова:

Наистина ще се опитам да бъда много кратка, но мотивът ми да взема тук думата е отново в качеството на човек изследовател, който се опитва да бъде безпристрастен, човек, който най-напред си е направил труда да събере максимално на брой документи, заседания от Висшия партиен съвет на БСП, от Изпълнителното бюро, парламентарните групи на СДС, БСП, Бизнес блока, включително архива на Столична община по повод протестите, за да се види, че всъщност легитимни на практика са само първите два митинга, които тръгват на 10 януари. Всичко след това по смисъла на закона е нелегитимно. И репликата ми е към председателя на младежкото СДС, както се представихте. Значи много емоционално е изказването Ви, но аз бих Ви призовала, когато се правят оценки, наистина да имаме поглед върху фактите. За съжаление обаче, ние изследователите сме също затруднени, защото достъпът до голяма част от документите е затруднен. Аз имах уникален шанс и голяма доза късмет. За много от документите дори нямах право да се позовавам на тях при дисертацията си, за което много съжалявам и още не съм изгубила надеждата, че в един момент ще можем да издадем сборник с документи, които наистина показват как са се случвали нещата.

Завършвам с репликата - не се опитвайте да си присвоявате инициативата, специално СДС, защото СДС буквално е молено от профсъюзите в един момент като политическа сила да оглави подготвящото се. КНСБ и КТ „Подкрепа” подписват един документ още в началото на октомври 1996 г., в който се договарят двата противостоящи си профсъюза да работят за сваляне на правителството на БСП. И всичката онази дезорганизация оттам нататък, не искам да изпадам в подробности, но завършвам с това, че заслугата за разрешаване на кризата е изключително на политическата отговорност на председателя на БСП по това време г-н Първанов и Николай Добрев. Казвам го въз основа на прочетени стенограми от различни форуми.

Петър Курумбашев:

Благодаря за уточнението. Велислав действително беше един от водещите хора в младежкото СДС по онова време, така да го кажем, един от изявените лидери или един от изявените млади хора в СДС.

Заповядайте, господине.

Тодор Левашки:

Може би възрастта не ви даваше основание да ме пререждате, но аз не ви се сърдя за това.

Тодор Левашки – журналист, познат на събитията от този период на 10-и и на 4-и. Написах някои материали относно тези събития, но сега искам накратко да взема отношение към темата.

Тук се каза за оценката на лидерите, като под лидери нещата се сведоха главно до две лица – президента Първанов и Николай Добрев. Добре е, че се засегна и Желю Желев, но защо пропуснахме Петър Стоянов, каква роля играеха тези личности и тези лидери тогава, проучете фактите и вие ще видите и недостойното поведение на Желю Желев, и още по-недостойното поведение на Петър Стоянов, които против конституционната постановка отказаха да връчат мандата, както Желю Желев, така и Петър Стоянов. А що се касае до Петър Стоянов, той беше един от насъскващите тази тълпа, излизайки пред президентството. Но точка по въпроса.

Искам да кажа, че тук се казаха неща, които са далеч от истината, а даже някои от тях са буквална лъжа. Защо? Ето, тук един господин каза, че някой му казал – с кръв взехме властта и с кръв ще я дадем. Уважаеми, как взе властта БСП, известно ли ви е на вас. След категоричната победа през декември 1994 г., когато картата на България почервеня, дойде победата на БСП и законно избрано правителство на Социалистическата партия с министър-председател Жан Виденов. За каква кръв говорите вие и ще плашите хората с кръвта. Но има и други неща, които заслужават отхвърляне.

Преди да кажа няколко думи по същество, за да не пропусна, уважаеми господин Президент, дефинитивно ще говоря. Пред мен се намира едно Ваше интервю, дадено на 14 ноември, т. е. един месец преди Вие да бъдете избран за председател на БСП, доколкото знам, по предложение на Жан Виденов. Ето заглавието, казва се: “Виденов е с ляв потенциал”.

Георги Първанов:

Предложението беше на Николай Добрев.

Тодор Левашки:

Въпросът е следният: мислите ли, че Виденов се е изчерпал като лидер на БСП и премиер? Има ли още ресурси, за да дръпне напред и партията, и държавата? И Вие отговаряте: Виденов е с голям потенциал, това го признават и опонентите му и т. н. После казвате, цитирам: “Трябва да кажа, че върху партията се опитват да влияят различни икономически групировки, за да търсят в нея своето лоби”.

Петър Курумбашев:

Извинявайте, да Ви помоля наистина, ако имате някакъв въпрос, кажете. Има още две заявки за изказвания, искаме после президентът да има възможност да отговори.

Тодор Левашки:

Ама това отговаря на въпроса: кой води борба срещу Виденов? И понеже не искам да ви отегчавам, искам да кажа, че за да се обяснят фактите реално и обективно, трябва да се изследват тези събития, т. е. обновлението на БСП до лятото на 1996 г., кога настъпиха тези икономически и други процеси, за които се говори от уважаемия тук другар. Кога настъпиха? Очевидно, за да отговорим на тези въпроси, трябва да изследваме силите, които се бориха срещу Социалистическата партия.

Още две думи и прекратявам.

Тези сили се съдържаха и в БСП, в самата партия.

Петър Курумбашев:

Виждате, че тези аплодисменти са все пак покана да дадем и на други хора думата. Моля, Йово Николов.

Тодор Левашки:

В случая е една пародия. И никаква демокрация не може да има.

Йово Николов:

Леко бях провокиран, но то е нормално всъщност – да има различни гледни точки за 10 януари, за 4 февруари. Естествено, и тези, които бяха на площадите отвън, аз лично бях на площадите, и тези, които бяха вътре в парламента на 10 януари, имат своята позиция.

Но когато говорим за решенията, взети от Кольо Добрев и от господин Първанов по това време, трябва да отчитаме именно този катарзис, който се получава, от една страна – партийната дисциплина и партията, която иска да продължи мандата си, да състави ново правителство, и ситуацията отвън, когато народът не иска тази партия да управлява повече. И всъщност истината за 4 февруари се крие точно между тези две ситуации – в контекста на протестите, едномесечните протести, и решенията, които Социалистическата партия взема. И всъщност това е стойността и силата на Кольо Добрев и на г-н Първанов, това, което са направили в този един момент. Просто исках да сближа позициите.

Петър Курумбашев:

Там имаше един въпрос.

Хари Хараламбов:

Добър ден, ще бъда кратък. Хари Хараламбов се казвам. Студент съм по политология във втори курс на Софийския университет. Нямам въпрос. По-скоро предложение. И то се аргументира от досегашната дискусия, от тази дискусия в частта й, която беше в по-добър и конструктивен тон.

Обръщам се с личен апел към гражданските организации тук да се отправи предложение към институциите и към правителството 4 февруари да бъде обявен за някакъв ден, примерно на признателност към гражданския мир и съвременната българска държавност. Това ще засвидетелства паметта към този ден. А съвременната студентска общност ще се поучи от него, тъй като този ден донесе и много негативи за студентството. От друга страна, господин Президент, бих чул със задоволство догодина на 4 февруари Ваше обръщение чрез Народното събрание към нацията. Смятам, че точно този парламент има нуждата, а и догодина ще има нуждата, убеден съм в това, да му бъде припомнена тази дата.

Благодаря.

Петър Курумбашев:

Благодаря Ви. Благодаря за отправените въпроси. Заповядайте, господин Президент.

Георги Първанов:

Аз също благодаря за мненията и за най-противоречивите дори, за изразените позиции. Съвсем лаконичен ще бъда.

За съжаление не познавам труда на колегата историк Димитър Луджев и не бих си позволил да правя коментари без да съм запознат със съдържанието, но във всеки случай ще проявя любопитство, тогава бих могъл да изразя някакво мнение, ако това изобщо е необходимо.

Разбира се, винаги съм бил по-малко претенциозен както за себе си, за колеги и приятели, така изобщо за елита на прехода, ако можем да използваме тази дума. Мисля, че всякакви силни думи и квалификации, поне от съвременниците на събитията, ще бъдат прекалени. Нека историята да прецени заслугите на всеки един от участниците в тези събития и процеси.

Започвам от последното изказване и може би ще завърша с него. Не правя обръщение, не търся парламентарната или друга висока държавна трибуна, точно защото не искам да натрапвам своята оценка за тези събития. Точно защото не искам да присвоявам тези събития, господин Величков, и трябва да е ясно от кого се опитваме да ги присвояваме.

Кой е субектът? Ако не е Николай Добрев и в политически план формацията, която в една или друга степен стои зад него, при цялата й противоречивост, кой е субектът? Говорим за субекта на решението, говорим за субекта на политическият акт. Разбира се, всичко това е вярно и съм го казал в политическите си доклади като председател на тази партия. Виновна е за провала по отношение на банковата криза, по отношение на зърнената криза, мога да изброя още 10 елемента на непознатата за целия период на прехода криза, за който основната, главната вина е на Социалистическата партия и на нейното ръководство. В това число аз съм поел и собствената си отговорност като участник в това ръководство.

Но нека да е ясно, има една голяма лъжа, срещу която аз ще се боря непрекъснато. Мислех, че ще се разминем този път с коментари по темата. Това че, видите ли, ние сме отишли с Николай Добрев с готовия проектосъстав, което е вярно, имахме такава папка, и тогавашният президент господин Стоянов ни е убедил да се откажем в 12,00 часа на обяд. Денят Х. Ами публикувайте ги, колеги от “Позитано”, тези документи, за да се види при какви условия е взето решението, каква е позицията, изразена от кандидата и от председателя.

Не може да се пренаписва историята по такъв начин. Истината е, че на БСП не й стигнаха силите, за да извърши промяната преди Коледа на 1996 година. Процесът обаче вървеше. Продукт на този процес сме ние с Николай Добрев, 19-те. Някой помни ли, имаше такова движение вътре във Висшия съвет на партията. Самата оставка на Виденов беше наложена не защото той е пожелал ей така, поради смяната на атмосферните условия. Изобщо не подценявам силата на студентския натиск, на синдикалния натиск, но и отвътре имаше натиск, историята изобщо е много по-сложна, отколкото си я представяме от двете страни на барикадата. Наистина си струва по тези въпроси вече да няма барикадно мислене.

Впрочем, ще ви провокирам с контра въпрос. Понеже започнахме да разсъждаваме хипотетично, представете си за миг, че беше друго ръководство на социалистическата партия. Дали пък щеше да го има 4 февруари? Или щяхме да имаме друг сценарий и друго развитие на ситуацията? Някой от онези, които изповядват по-твърдата философия, не съглашателите, за които стана дума днес от сутринта.

Споменах за сваленото и за въздигнатото знаме не за да го възприемете буквално. Това е защото съм останал с впечатлението, че това е орисията на Николай Добрев, лека му пръст. Да вади кестените от огъня, да върши черната, мръсната работа. Приемете го именно в това му значение, като един персонален символ. Не го буквализирайте политически и партийно.

Категорично отново и винаги ще отхвърлям внушението, че случилото се на 4 февруари е плод на страха на този или онзи. Ако някой от нас се е безпокоял, нямам предвид само нас двамата, имам предвид Велислава, Ивелин и други, ние нямаше да влезем в ръководството на БСП, щяхме да се снишим, щяхме да се скатаем някъде на задните редици, така както се е случвало с мнозина в целия период на прехода. Докато отшуми бурята и след това идваме на бял кон, ако изобщо дойде времето на конете.

Лидерството - аз избягвам да говоря по този въпрос сега, със сигурност ще развия по-нататък тези виждания - означава и възможността да направиш двете стъпки преди общността, която ръководиш.

Стана дума за каузата, това е голяма тема. Много бих искал да се направи пак в младежка аудитория едно такова обсъждане. Сега е много трудно да се намери кауза, първо, която да е измерима. Това не е като края на 19 век - обявяваме каузата за националното обединение, за Македония и Тракия. Сега каузата има много по-сложни подходи на формулиране. В това беше и смисълът на стратегията, която ние обсъждахме преди няколко дни.

И съвсем накрая, връщам се към това, което предложи Хари Хараламбов преди малко, трябва да има някакъв ден в българския исторически, политически и обществен календар, който да символизира идеята за помирението. Не само в смисъл на актуалния граждански мир. Идеята за помирението е по отношение на историята. Ние, ето и сега, спорим за история, макар и най-новата ни история. Много пъти съм апелирал да има някъде място, в което да съберем героите, иконите и на лявото, и на дясното, тези, които са дали много за националната идея, да превъзмогнем теснопартийното, политическото, идеологическото, ако щете.

Тази декларация за национално съгласие, за която стана дума, прокара пътя за реализация на 3-4 неща, които на практика отвориха европейския път на България. Звучи много банално, но е вярно. Но отивам по-далеч, защото говорим за националното помирение. Когато станах партиен лидер, в тази ужасна зима на 1997 г., едно от първите неща, които направих, беше да поднеса цветя на Паметника на загиналите от лагерите, по-специално в Куциян. Този жест беше видян, чут от мнозина. Много бих искал, продължавам да чакам, да видя ответната реакция. Както и друг път съм казвал, да отиде някой от онези, които са наследили идеологически, исторически българската десница, да поднесе своите цветя на децата от Ястребино. Затварям тази скоба.

Такъв ден е добре да има. Ако няма такъв ден, то поне е добре не само в Гоце Делчев, но и в София да има улица на името на Николай Добрев, не улица 4 февруари. Улица „Николай Добрев”. Защото много неща се случиха, много митове бяха развенчани, къде с основание, къде не, много нови имена на улици се появиха в София. Аз твърдя, че това е едно от имената, които ще останат в новата българска история, в историята на 20 век.

Благодаря ви, лек ден на всички!