16 април 2018 г., София, Университет за национално и световно стопанство

Уважаеми професор Статев,
Уважаеми организатори, участници и гости на този форум,
Ваши Превъзходителства,
Уважаеми преподаватели,
Скъпи студенти,

Първо искам да благодаря за поканата да бъда гост на Университета за национално и световно стопанство – най-голямото, най-старото и авторитетно висше икономическо училище в Югоизточна Европа. Искам да поздравя организаторите за вашата амбиция да предизвикате дебат за настоящето и бъдещето на българската икономика, за социално-икономическото развитие на България. Вие, професионалистите в тази област, знаете най-добре колко трудно е в динамично време да се разработват дългосрочни стратегии. Но важното е да има дебат. Дебат, в който да се открояват проблемите, да се отстояват идеи, да се търсят национални решения. Още по-важно е в този дебат да се въвличат младите. Защото те ще реализират идеите и те ще носят последствията от тези идеи. Затова още веднъж поздравления за тази прекрасна инициатива.

Когато говорим за икономика, трябва да помним, че тя е неразривно свързана с политиката. Защото никоя икономика не може да се развива успешно, ако държавата, в лицето на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, не създаде необходимите благоприятни условия, както и никое държавно управление не може да успее, ако няма зад гърба си работеща, устойчива икономика. Не трябва да забравяме също така, че икономиката, нейният успех, успехът на всяка една политика се измерва с ползите, които тази политика носи за обществото. Една политика може да бъде представена за успешна чрез ПР-блъфове, да речем. Но това не може да трае дълго, тъй като тя трябва да донесе реални ползи. А реалните ползи винаги се измерват с висок жизнен стандарт и качество на живот.

За да бъде успешна една такава политика, трябва да сме наясно с няколко неща. Първо, къде сме ние? Второ, какви цели си поставяме и къде искаме да отидем. И трето, какви приоритети и стратегии формираме и какъв инструментариум ще прилагаме, за да ги реализираме.

И така, първият много важен въпрос: къде сме ние? А той е важен, защото той е отправната точка на нашите амбиции. Не по-малко важни са и критериите за сравнение и оценка спрямо собственото ни минало в регионален и европейски формат спрямо световните тенденции за развитие на конкурентоспособна икономика и проспериращо общество. Ако се сравним с България преди 10-20-30 години, ще откроим редица успехи. Въведена бе демократична конституция; извървян бе пътят от планова към пазарна икономика; бе осъществена приватизация, макар и в български стил; България бе приета в Европейския съюз и НАТО. И без това да стане, тя щеше да бъде маргинализирана на европейската сцена.

Законодателството се хармонизира с европейското в редица области. Усвоиха се големи по обем европейски средства. Усъвършенства се инфраструктурата. Привлякоха се чужди инвестиции. Разкриха се работещи индустриални зони. През последните години IT-секторът и туризмът бележат значителен ръст, а финансовата дисциплина и макроикономическата стабилност са налице.

В същото време обаче, при същите тези успехи, България заема все по-устойчиво челните места в класациите по смъртност, по миграция на младо и трудоспособно население, по обезлюдяване на цели региони. България е най-бедната държава в Европейския съюз с милиони хора, живеещи в бедност, с пенсионери, които масово мизерстват с пенсии, които са шокиращо ниски за държава-членка на Европейския съюз, с ширеща се битова престъпност и корупция.

Можем много да разсъждаваме какви са причините да стигнем дотук. Можем, разбира се, да ги търсим във всички посоки. Да речем, във варварския начин на приватизация, в унищожението на нашето селско стопанство; в наложилата се с годините структура на нашата икономика, чийто основен дял заемат сектори с ниска добавена стойност и ниско заплащане на труда. Също така в дела на сивата икономика, която спъва лоялната конкуренция, а може би с липсата на стратегически инвеститори и порочния стремеж да ги привличаме с евтина работна ръка и с ниски данъци, със социален дъмпинг. Може би в отчайващо ниската, на фона на останалите държави-членки на Европейския съюз, производителност на труда, цена на труда, конкурентоспособност, чийто ефект се засилва допълнително от липсата на достатъчно инвестиции в научноизследователска и развойна дейност и в несъстоялата се важна реформа в областта на образованието. Може би в използването на държавния бюджет като инструмент за потушаване на социални недоволства и протести. Може би в несъстоялата се финансова децентрализация на общините, без която става ясно, че няма как да се разгърне инициативата и гражданската активност на местно ниво. Със сигурност в липсата на доверие в съдебната система, в неефективната администрация, в липсата на електронно управление.

Можем да продължаваме много. Но аз мисля, че и това е достатъчно и всичко изброено дотук всъщност е резултат от най-важната причина, а тя е политическа и това е неефективната институционална среда. Днес отбелязваме Деня на Конституцията и ви поздравявам с този светъл ден. Това е голямото държавно начало на новоосвободеното Княжество България. Наследник на старата Търновска конституция, днешната Конституция на Република България въвежда и отстоява важни идеи и принципи на демокрацията и на отговорното управление. Нашата конституция много ясно задава основните институции в държавата, ясното разделение и дължимото сътрудничество между тях. Тези институции трябва да гарантират най-важното, от което се нуждае българският предприемач, инвеститор и данъкоплатец, а това е защита, предвидимост и сигурност. Без тях няма как да имаме нужната среда, в която да се развива успешна икономика.

Българският парламент е основната гаранция за демократичността на нашата политическа система и ние трябва да подкрепяме неговата работа, но не и безкритично. Искрено желая да имаме силен и успешен парламент. Но когато имаме много чести и понякога дори хаотични промени в законодателството, това води до непредвидимост и нестабилност на българския правен ред, съчетано с ниска степен на контрол и ефективност на прилагане. Всичко това въздейства негативно на бизнес средата.

Да погледнем и законодателния процес. Стана практика вече в преходните и заключителни разпоредби да се предлагат важни изменения в други закони, несвързани пряко с темата на законодателната инициатива. Все по-често между две четения се предлагат промени, и то съществени промени, а по този начин се избягва от обществения дебат, от общественото обсъждане и от оценката за въздействие. Смятам, че тежестта на общественото обсъждане трябва да бъде изнесена в началото на законодателния процес и изискванията на Закона за нормативните актове. Трябва да се прилагат не само за предложенията на Министерския съвет, а и за предложенията на народните представители. Също така сме свидетели как важни законопроекти, които са всъщност част от управленската програма на правителството, се внасят от народни представители – да речем Законът за концесиите. Такъв подход оставя съмнение за бягство от отговорност.

Друг проблем за бизнес средата в България това е липсата на прозрачност, на собственост на управленски решения и на харчене на публични средства. И тук можем да дадем примери: когато на заседание на Министерски съвет се взема решение за харчене на огромен обществен ресурс – на бюджетен излишък, и то милиарден, за половин час без ясни критерии и дебат; когато едни и същи фирми печелят последователно многомилионни обществени поръчки за водни цикли и магистрали, служебно, т. е. всички останали отпадат по документи, да речем, от десет фирми остава една; когато продължава да се влага упорито огромен обществен ресурс в една, според мен, дълбоко несправедлива програма за саниране, която стартира с необосновано високи цени в нарушение на закони, както отчете и докладът на Сметната палата, без механизми за обществен контрол, без задълбочен реален анализ за ефективност и безопасност, без алтернативни разчети за финансова и екологична ефективност, ако същите средства биха се вложили в други неща, да речем в битова газификация или пък в съвременни високотехнологични енергийни програми. Има ли разчети, колко повече домакинства, колко повече обществени организации, малки и средни предприятия биха се възползвали от такива програми и дали те няма да бъдат по-справедливи.

Друг пример. Когато фирми с неясна собственост и капитали вземат на концесии нашата природа или изкупуват енергоразпределителната система, телекомуникациите и други важни сектори, разкривайки липсата на способност и достатъчно воля в държавата да защити обществения интерес.

На този фон какви цели си поставяме и къде искаме да отидем? Може да речем да си поставим за основна цел да изкореним бедността и мизерията, да овладеем и да надмогнем демографската катастрофа, да спрем обезлюдяването във вече, мога да кажа, почит обезлюдени региони, да върнем повече български граждани обратно от чужбина, да станем богата държава, но колко богата. Имаше такива издигнати цели – да достигнем 60 % от средното европейско равнище, даже 70. Спомням си, че Естония си беше поставила за цел да стане най-богатата европейска държава и в момента е някъде около средата.

Какви критерии да използваме, за да измерим тази цел, и какво означава да бъдем богати? Според мен крайната цел е важна. Но не по-малко важен е механизмът, по който ще я достигнем, а това определено е висок устойчив икономически растеж, с растящ дял на иновациите и производствата с висока добавена стойност, с акцент на конкурентоспособността. Аз не съм икономист и изобщо не смея да давам някакви съвети, рецепти как точно да постигнем тези цели, как точно да разгърнем този механизъм. Но си мисля, че думите на един велик писател, философ и хуманист, предсмъртните му думи ще бъдат особено актуални за строителите на съвременна и бъдеща България. Има ли сред вас възпитаници на немски гимназии? Добре, тогава трябва да ви е ясно на кого са думите „Licht, mehr licht“. Добре, ще помогна малко, Йохан Волфганг Гьоте: „Светлина, повече светлина“.

Защото, според мен, в момента България прилича на една строителна площадка, където нещо строим, но не знаем точно какво, защото е тъмно. Някакви хора носят строителен материал и се връщат за нов. В това време други хора го крадат, защото е тъмно. Някакви хора ръководят строежа, размахват карти, чертежи, но други хора съвсем от тъмното всъщност управляват тях. Някакви хора строят стена, да речем ограда. Но е толкова рехава и нестабилна, че трябва да почват да я ремонтират още преди да са я приключили, защото е тъмно. Други хора наоколо прокарват пътища и магистрали. Но нещо бъркат пропорциите и след тях остават веднага дупки, защото е тъмно. Не се знае кои са реалните собственици, реалните строители, реалната стойност на обекта и какво точно и на кого се плаща, защото е тъмно. Медиите не казват истината, защото не могат да я видят в тъмното или защото не искат да я видят. Но едно е ясно. Младите и предприемчивите, както и немалко чуждестранни инвеститори напускат площадката и търсят друга, по-светла.

Крайно време е да включим прожекторите. Това е най-важното и неотложно, което трябва да направим за България, за да я има България. Да осветлим процесите в държавата. Да има прозрачност на собственост, на управленски решения, на харчене на публичен ресурс. Да има ясно установени правила, които да важат за всички. Прокуратурата и съдът имат последен шанс да върнат доверието в тях и в България като погнат безкомпромисно крадците, корумпираните, престъпилите закона, независимо дали са от управляващи, от опозиция, от собствените магистратски редици.

Когато изискваме и установим ясни и прозрачни правила и демократични принципи, когато върнем доверието в държавата и държавността, то тогава абсолютно съм сигурен, че инициативата и предприемчивостта на българина много бързо ще доведат до желаните икономически резултати.

Така разбирам основната роля на държавата, а и участието на всеки един от нас. Трябва да осъзнаем, че сега, повече от всякога, е необходима непримиримост към произвола и престъпленията и активна гражданска позиция. Как ще се реализира това, определено вече времето показва, че трябват хора с адекватно образование и култура, с познания за икономическите и обществени процеси, новите технологии в България и в света, с друг поглед за развитието на България и на света, с други идеи за бъдещето. И най-важното, с друга енергия и друг морал. А тези хора сте вие. От вас зависи бъдещето и ваша е отговорността за него.

И ние можем да предприемаме много мерки, за да имаме едно наистина проспериращо общество. Но две според мен са абсолютно задължителни – качествено образование и информация. И ще ви споделя моите виждания за образованието. Приветствам всяка политика и решения, които водят до повече средства за образование. Но само с повишаване на учителски заплати и ремонт на училищна инфраструктура няма да постигнем качественото образование, от което се нуждаем. А то трябва да бъде конкурентоспособно. В някои държави например вече изучават информационни технологии, програмирани в детските градини. Как нашите деца ще се конкурират с тези деца след 15-20 години.

Искам да дам и един малко по-страничен поглед към образователната система. Извънучилищните форми на образование, които могат и трябва да ангажират обществени организации, родители, държава. През февруари, по време на посещението си в Ереван, разгледах Центъра за креативни технологии ТУМО, създаден по обществена и частна инициатива, но с огромната подкрепа на държавата. За мен това беше смесица от емоции. Възхищение от размаха на мисълта и действията на домакините и смущение при сравнение с това, което правим ние тук. Представете си една огромна красива сграда със зали, пълни с последно поколение компютърни станции. Не казвам компютри, а компютърни станции, с киносалони, със звукозаписни студиа. И деца, стотици деца, които видях този ден, организирани в групи и проекти от млади ентусиазирани инструктори. Всеки ден след училище и в почивните дни хиляди деца преминават през този център, доброволно и безплатно.

Каква е разликата с училище. Тези скъпи компютърни съвременни станции със съвременен, последно поколение, лицензионен софтуер, какъвто няма в училище. Тези прекрасни млади инструктори, високоподготвени в своята област, каквито няма в училище. Тези проекти, специално разработени, и програми, с които децата усвояват важни компетенции в най-различни области, примерно програмиране, моделиране, компютърна графика, анимации, дизайн, фотография, режисура и т.н., каквито професионално не могат да се изучават в училище, и с тези компетенции тези деца стават абсолютно конкурентоспособни на световния пазар.

И още нещо важно – част от инструкторите бяха млади арменци, които се връщат периодично от Силиконовата долина, от Холивуд, от Гугъл, от други световни корпорации, и с огромно удоволствие споделят знанията си и опита си с тези деца, на възраст от 12 до 18 години. Такива центрове се изграждаха вече и в други арменски градове. В момента се изграждат и в Париж, Москва, Дубай, Бейрут.

Да се изградят подобни центрове във всеки по-голям български град, няма да струва много. Но ние даваме, както вече споменах, милиарди за саниране. Не упреквам никого. Това е извънучилищна форма. Но нация, която не следи какви са световните процеси, накъде отива светът, какви компетенции иска от своите граждани в бъдеще, която не създава тези условия, казвам нация, всички заедно, която, вместо за своите деца инвестира в стиропор, а остава децата си в безидейност, мизерия и невежество, такава нация няма радостно бъдеще.

Ще подкрепя с готовност всяко правителство, което издигне като приоритет такива политики и ги подкрепи с реални действия. Но ще работя с ентусиазъм с това правителство, за което тези политики са ценност и вътрешно убеждение и ги инициира само.

Няколко думи за висшето образование. И ще ви споделя моя опит от два различни модела, през които съм преминал. Първият, това е Военновъздушното училище и Военна академия „Раковски“. Как да ви кажа, въпреки изключително натоварените програми, по време на семестъра можеш да си позволиш и по-лек режим. Важно е обаче, когато дойде сесията, да имаш конспекта с всички въпроси. Да вземеш всички лекции, всички записки, всички учебници, да се затвориш, да изчетеш всичко, да го запомниш, да го възпроизведеш без грешка на изпита. Ставаш отличник. Може би ви звучи познато. Не знам как е в момента при вас.

Другият модел. След това заминах за Air War Cоllege – Стратегическата академия на Военновъздушните сили на САЩ. Още в началото, за да си направя живота по-лесен, да се ориентирам в обстановката, поисках конспектите за изпитите. Оказа се, че не можем нещо да си уточним понятията. Не могат да разберат за какво говоря. Пак обяснявам, пак не можем да се разберем. Оказа се, че няма нито конспекти, нито сесии, нито изпити, но има друго нещо. Всички теми, лекции, занятия са уточнени за година напред с абсолютна точност. Всички материали за четене са раздадени. Всяка вечер трябва да ги четеш. Налага ти се около 100 стр. по тема, която е утре. На следващия ден сутринта в аулата пристига изтъкнат лектор – министър, учен, генерал, собственик на банка или на голяма корпорация, изтъкнат журналист, общественик и т.н., който обръща с главата надолу всичко това, което си изчел. След това се разпадаме по семинари, затваряме се в семинарите, поне четири часа пълен анализ и дискусии на това, което е преминато.

В същото време двама преподаватели са постоянно с нас и провокират с въпроси и регистрират всеки час, всяка минута за всеки един. Участие, активност, формулиране, отстояване и налагане на тези, лидерство. Между другото текат програми с есета и си принуден да пишеш непрекъснато есета с различен обем, по различни теми, с различни срокове за предаване. Второ закъснение и напускаш. Една изключително конкурентна среда, много напрегната, в която трябва на базата на знанията да формираш, отстояваш своите тези, своите виждания. Конкурентна казах, защото само на първите 20 се издава отлична диплома и това е абсолютна гаранция за бляскава кариера във военновъздушните сили или държавната администрация на САЩ.

И ето ги двата модела. Единият – преподаване, запаметяване и възпроизвеждане на готови, налети мога да кажа, знания. Другият модел – стимулиране на критично, креативно, стратегическо мислене, развитие на лидерски качества и на умения за самообучение за дълъг период, след като завършиш това учебно заведение.

Абсолютно съм убеден, че нашата система за висше образование, и не само тя разбира се, трябва, освен да предлага необходимите знания, но и да възпитава личности и лидери с необходимите компетенции за предизвикателствата на бъдещето. А бъдещето принадлежи на тези, които успеят да изградят ефективна система, която да им позволи да добиват първи необходимата информация, да трансформират информацията в знание и да прилагат това знание преди своите опоненти. Явно така е устроен и така работи светът.
 
И с това ще завърша. Ще ви дам пример за информацията. През последните години два пъти посетих Държавата Израел. Първия път, преди три години, бях по покана на техния командващ на военновъздушните сили и видях система за придобиване и анализ на информация за обекти. Посещението включваше и запознаване с базата за безпилотни летателни апарати – 6 ескадрили, но не с играчки, огромни самолети с 15 метра размах, със съвременна разузнавателна апаратура на борда в широк електрооптичен спектър, които общо летяха над тази малка държава 250 часа в денонощие всеки ден,  пълна информация не само за неподвижните, но и за всички обекти, включително хора, които са обект, интерес за сигурността на обществото. А тази информация се ползва и за стопански и екологични нужди.

Втория път, миналия месец, имах възможност да се запозная със система за придобиване и анализ на информация за процеси в областта на икономиката, на банковото дело, на енергетиката, на киберсигурността. Това стана в т. нар. CyberCity, създаден по инициатива на премиера Нетаняху и обединил в себе си интересите и капацитета на държавата, на бизнеса, на образованието и науката. Между другото, когато се срещнахме с Нетаняху, той започна срещата с интересен слайд. Показа ми топ 10 на най-мощните световни компании – 2006 и 2016 г. През 2006 г. 7 компании от водещите бяха в областта на енергетиката и само една в областта на информационните технологии. През 2016 г. същите цифри, само че обратно - абсолютна доминация на корпорациите в областта на информационните технологии и Израел участваше активно в тях.

Вие съответно може да си направите справка за България и да анализирате сами за себе си резултатите. Те са интересни. Та за CyberCity. Външно прилича на български техно парк, ама не съвсем. Вътре работят млади хора – инженери, учени, експерти в IT, финансовия сектор, анализатори, студенти, защото е изграден до университета. Един от центровете, който посетихме, беше за енергетиката. Но преди това да ви кажа, че в CyberCity постъпва огромно количество информация от цял свят. Обработва се по специални критерии. Неутрализират се кибератаки и, много важно, формулират се печеливши стратегии за управление и за защита. Та в залата за енергетиката – един огромен екран, дежурен екип. На този екран на сателитна карта са показани в реално време всички електроцентрали, енергопреносната мрежа, електроразпределителните центрове, по-големите консуматори. И в реално време се следи не просто физическото състояние на цялата енергийна система, но какви кибератаки се извършват в момента по нея и как върви тяхната неутрализация.

Влязохме и в друг център. Една голяма електронна карта на света, където в интересни диаграми се представяше информация за хода на кибератаки в реално време по целия свят и други интересни процеси.

Запитах се защо му е на малък Израел да следи обстановката и да има информация от Хонконг, през Париж, до Сиатъл. Логичният отговор е защото Израел развива експортноориентирана икономика и съвместни предприятия с много държави и затова е важно да знае обстановката в регионите и тези държави.

За мен обаче истинският отговор е следният: в съвременния дигитален и глобален свят няма малки и големи държави. Има държави с големи и малки амбиции. Има държави, които упорито преследват, обединени заедно, своите амбиции. Има и държави, които са се примирили, загубили са вяра в собствените възможности и са се свили в черупката на сивото си ежедневие и самосъжаление.

Пожелавам ви високи амбиции – лични и за България. И много сили и вяра да ги осъществите.
На добър час!

Въпрос: Мартин Петков, специалност МИО. Г-н президент, благодарим Ви, че сте тук, в нашия университет. Благодарим и на студентския съвет, че организира това мащабно събитие. Въпросът ми е свързан с един от приоритетите на Българското европредседателство. Както знаем, кохезионната политика е един от тези приоритети. Как вие виждате бъдещето й?

Румен Радев: Директно ще ви отговоря на въпроса. Фундаменталните принципи, най-важните според мен за ЕС – това са единството и солидарността. Кохезионната политика е висше проявление на солидарността. Определено има бъдеще и трябва да има бъдеще, но то зависи от нас колко агресивно и аргументирано ние като държава бенефициент ще работим така, че да продължава кохезията. Ще ви споделя също така личен опит: на заседанието на Европейския съвет през месец март миналата година – понеже тогава беше служебно правителство и участвах аз като президент на няколко заседания, кохезионната политика изобщо не беше заложена в драфта на Римската декларация. Направих много аргументирано изказване, което се прие - тази политика беше заложена в Римската декларация и то като приоритет в два раздела, съответно тя ще продължи и в Дългогодишната финансова рамка, от която вече очакваме първи резултати през май. Но за нас е много важно как ние вътре ще я продължаваме и какво ще отстояваме, защото трябва да има много добър баланс между инфраструктура и човешки капитал. Не знам вие може ли да си представите как усещате резултатите по вас самите от кохезионната политика, някой може ли някакъв начин да ги измери? Но едно е сигурно – трябва да имаме много по-голямо внимание към инвестиране в човешки капитал, това е жизненоважно за България. Не казвам, че инфраструктурата не е важна, но човешкият капитал ще бъде определящ. И също така вие като хора, които се занимавате с икономика, трябва да отчитате рисковете на бъдещето, да имаме и вариант „Б“ как ще изглежда България и българската икономика след години, когато може и да няма кохезионна политика. Какво преструктуриране ще трябва да направим, готови ли сме да го направим.

Също така, не отслабиха ли всички европейски фондове нашата инициатива, предприемачество и, мога да кажа пак, думичката „агресивност“ да привличаме ресурси? Явно ще трябва да мислим все повече, да сме готови от грантове към кредити. А това означава да си много, много, много отговорен за всичко, което правиш, и да работиш здраво, за да можеш да си връщаш кредитите.

Въпрос: Здравейте, казвам се Маринела Апостолова и изучвам бизнес-информатика, трети курс. ЕЦБ е силно притеснена за влизането на България в Еврозоната. Според Вас ние готови ли сме за „Клуба на богатите“, трябва ли българският гражданин и данъкоплатец да се притеснява? Благодаря!

Румен Радев: Със сигурност нашето бъдеще е в Еврозоната. Иначе и самият ЕС в дългосрочен план губи смисъл. Всички държави трябва да бъдат в Еврозоната. Въпросът е кога и с каква степен на готовност ние ще влезем там. Ние и сега сме готови за Европейския валутен механизъм – имаме амбицията да подадем, както знаете, в най-скоро време молба за членство. Покрили сме строгите финансови изисквания за дефицит, за инфлация, за устойчивост на валутата и т.н. Самият факт, че ние вече 20 години сме във валутен борд е достатъчно основание да имаме убеденост.

Казахте „Клуба на богатите“ – решението не е политическо, не е на ЕК, решението за нашата готовност е на ЕЦБ, но винаги има и политически нюанс. Аз си спомням, когато миналата година се срещнахме с еврокомисаря Домбровскис, а малко след това и г-жа Меркел казаха едно и също нещо: вашият основен критерий трябва да бъде повишаване на доходите. Индексът на реална конвергенция е изключително нисък и това смущава нашите партньори. В последните изследвания на Евростат, които излязоха, ние сме, ако не се лъжа, 48 процента. Това е, което притеснява всички. И според мен усилията трябва да отиват не толкова за борба навън и за политическо лобиране, а за силна икономическа и социална политика, така че да достигнем  този индекс на конвергенция.

Освен това, когато имаме предвид всички икономически кризи, които се развихриха особено в определени държави в Еврозоната, ние трябва да си направим един много ясен план кога какво ще постигаме и ясен анализ и оценка на риска. Без тях – само така да пледираме за членство, ще бъде леко рисковано.

Въпрос: Здравейте! Казвам се Георги Стаматов – студент, втори курс, специалност „Човешки ресурси“ . Моят въпрос е – в събота сутрин САЩ, Великобритания, Франция удариха Сирия с ракети. Смятате ли тази операция за успешна, правилна и защо?

Румен Радев: Вече споменах Стратегическата академия на ВВС на САЩ – там основна дисциплина, която изучвахме, беше „Ефектно базирани операции“. За успеха на една военна операция се съди по ефектите, които тя постига. Специално за тази операция военен ефект - пренебрежим. Финансов ефект – минус половин милиарда долара. Политически ефект – предимно вътрешен за държавите, които нанесоха удара. Според мен основният ефект беше върху ООН. Тази операция доказа, че ООН е все по-често пренебрегвана, а никой не може да я замести засега и това увеличава риска за света, вместо да го намалява.

Искам също да кажа, че ситуацията в Сирия се различава изключително много от двете войни в Залива, Косово и Либия. Тогава беше просто – имахме коалиция срещу режим. Сега на „театъра“ на военните действия в Сирия имаме, от една страна, САЩ, Франция, Великобритания, имаме и други силни играчи – Турция, Израел, Иран, всеки от които преследва собствени интереси и провежда независими операции. Трябва всички страни да осъзнаят този факт. И най-вече голямата разлика – Асад е подкрепян от Русия с възстановена военна мощ и осезаемо присъствие и ангажимент. Ето това трябва да се осъзнае от всички. Трябва да се осъзнае и, че не могат в тази ситуация да се прилагат стратегии от минали конфликти, защото те могат да ни изправят пред още по-големи предизвикателства.

И друго, което всички наблюдаваме – политиците на всички страни, на всички участници все повече се съблазняват да привеждат в действие самолети, кораби, друга техника, за да реализират своите политически амбиции. Трябва обаче да се има предвид, че когато изпращаш цялата тази техника, тези оръжия се управляват от хора с техните емоции, мога да твърдя, и страхове. Само едно изтърване на нервите, една грешка и сме на прага на директен сблъсък. Ето това трябва да се отчита и затова моят призив е: „По-малко оръжие, повече диалог“.

Въпрос: Здравейте, колеги! Казвам се Антония Тодорова, трети курс, „Право“. Искам първо да ви благодаря за това, че сте днес тук, за нас е чест. Вие имате най-голямо одобрение сред политиците в България, което ви носи голяма отговорност. Видно е, че сте отговорен държавник с поглед към бъдещето. Как смятате да реализирате бъдещите идеи и смятате ли да създадете политическа партия? Благодаря Ви!

Румен Радев: Всъщност, този въпрос беше колкото цялата лекция, благодаря за което. Президентът е президент на всички българи и той не може да създава политически партии. Но ако разочарованието на хората от политическото статукво продължи да расте, ще бъдем свидетели на създаването на нови партии и аз ще разбера българските граждани.