Уважаема г-жо Вицепрезидент,
Уважаеми г-н Стоянов, кмет на Калофер,
Уважаеми народни представители,
Уважаеми г-н Кабаиванов, кмет на община Карлово,
Уважаеми генерали, офицери, сержанти и войници,
Уважаеми жители и гости на Калофер,
Скъпи сънародници,

Символично е, че в цялата година ни е отредена само една минута за достойно мълчание. Минута без думи, в която най-ясно можем да осъзнаем техния смисъл и сила.

Кой, ако не Ботев, знаеше цената на думите. Той доказа, че ако човешкият дух е камбанария, то гласът е нейният звън. Гласът не ни е даден обаче за да  мълчим, а за да се извисява, да гради и пробужда. Така както словото на Ботев отекна над цяла епоха и днес продължава да звучи призивно.

Свободата на хъш в Румъния не бе утеха за Ботев, който живееше с теглилата на своите братя и сестри в Родината. Поетът будеше българите със стихове и сатира. Словото на Ботев равняваше българите с идеите и социалните борби на свободните народи. Ботев презираше уюта на конформизма. Благодарение на него и други волнодумци, вестникари и народни деятели на все още неродената България, дързостта и истината дори тогава достигаха до хората. Днес мнозина избират да слугуват на лъжата, но винаги има и хора, за които истината струва повече от комфорта. Има ги и днес.

Родният Калофер още пази спомена парещото родолюбие на Ботев. По тези улици са отеквали стъпките и думите му, тук е покълнал копнежът му за свобода и справедливост. Тук е съзрявал за жертвената си мисия.

Ботев и неговите юнаци ще останат завинаги символ на всички български родолюбци, живели и загинали за Отечеството. Те са доказателство, че нищо не е обречено, когато има хора с кураж и достойнство.

Днес знамето на българската свобода е в ръце на сегашните поколения. От нашата воля зависи дали ще го веем високо или ще му се кланяме само в музеите. Дали достойнството ще надмогне апатията или ще търсим утеха само в подвизите на героите в учебниците по история.

Поклон пред падналите за свободата на България!