Уважаеми г-н председател на Народното събрание,
Уважаеми г-н министър-председател,
Уважаема г-жо вицепрезидент,
Уважаеми г-н кмет на Столична община,
Уважаеми министри и народни представители,
Уважаеми г-н началник на отбраната,
Уважаеми представители на съдебната власт и на държавни институции,
Уважаеми представители на Българската православна църква и на религиозните общности в България,
Ваши превъзходителства,
Уважаеми генерали, адмирали, офицери, сержанти и войници,
Скъпи сънародници,

Изправяме се отново край лобното място на Апостола на българската свобода, за да почетем безсмъртното му дело и да си припомним неговите думи и заветите му към поколенията.

Почтен и решителен, скромен и всеотдаен, застанал винаги очи в очи със своя народ, Левски спечели най-важната си битка – пробуди порива към свобода, кали нрава на българите, положи здравите темели на бъдеща България.

Националната ни история пази спомен къде са отеквали стъпките на Дякона, колко са създадените от него революционни комитети, кои са имената на най-близките му другари. И все пак за нас, потомците, най-истинският, най-живият спомен и образ за Апостола се крие в думите, в писмата, в легендарното тефтерче. 151 години след гибелта на Васил Левски словото му продължава да носи огромен морален заряд. В него откриваме нашия общ духовен дом, търсим опора в съмнения и несгоди, изпълваме с вяра сърцата си.

Апостолът не празнословеше, не обещаваше излишно, думите му не радваха себелюбивите. Но навсякъде го слушаха притихнали. Защото думите му бяха истински, силни и разбуждащи. Понякога горчиви, но винаги необходими – и тогава, и сега. Защото всяко поколение води своята неизбежна борба за справедливост и достойнство.

В оскотялото ни време на ротация на принципи и ценности, сред брокерите на държавност с тефтерчетата на нашата несвобода, Левски изглежда болезнено невъзможен. Но макар и недостижим, той никога не крачи самотен. Милиони българи продължават да отстояват неговите идеали – тихо, упорито, като най-чистата мяра за собствената си стойност. Именно тяхната мълчалива сила възпира онези, които, за да се приравнят с Апостола, опитват да го принизят до себе си. Не. Пътят към Левски е труден и стръмен и по него се върви с дела.

Днес хиляди деца носят в ръцете си стрък цветя за Левски. На тях всички ние дължим една различна България, която да бъде по-близо до заветите на Апостола. Която да бъде все повече земя на равноправие и законност и както беше казал Дяконът – храм на истинната и правата свобода.

Поклон пред паметта и безсмъртното дело на Васил Левски!

Да живее България!